— Знам коя е. Спасила е живота на стотици съюзнически войници през Голямата война. Известна е с думите, че „патриотизмът не е достатъчен“. И тя е твоят герой, една жена, екзекутирана от врага.
— Една жена, която е променила света — каза Изабел, докато го изучаваше. — Аз разчитам на теб, престъпник и комунист, да ми помогнеш да променя света. Може би наистина съм луда и безразсъдна, както те твърдят.
— Кои са тези „те“?
— Всички. — Девойката замълча, усещайки как очакванията ѝ се засилват. Тя се бе зарекла никога да не се доверява на никого, а ето че вярваше на Гаетан. Той я гледаше, сякаш тя беше значима. — Ти ще ме вземеш със себе си. Както обеща.
— Знаеш ли как се подпечатват подобни сделки?
— Как?
— С целувка.
— Престани да се будалкаш. Това е сериозно.
— Какво може да е по-сериозно от една целувка на прага на войната? — Той се усмихваше, но не от сърце. Онази гневна пелена отново бе забулила очите му и това я плашеше, напомняше ѝ, че тя наистина изобщо не го познава.
— Бих целунала един мъж, който е достатъчно храбър, за да ме вземе да се сражавам редом с него.
— Мисля, че не знаеш нищо за целувките — въздъхна той.
— Покажи ти какво знаеш. — Изабел се претъркули от него и тутакси закопня за докосването му. Опитвайки се да звучи небрежно, тя приближи обратно лице към неговото и усети дъха му върху миглите си. — В такъв случай можеш да ме целунеш. За да подпечатаме нашата сделка.
Той бавно се протегна, сложи ръка на гърба ѝ и я притегли към себе си.
— Сигурна ли си? — попита, а устните му почти докоснаха нейните. Тя не знаеше дали я пита за готовността ѝ да отиде на война, или иска да получи разрешение за целувка, но точно в този момент това нямаше значение. Изабел си бе разменяла целувки с момчета, сякаш бяха дребни монети, забравени върху пейките в парка или сред възглавниците на креслата — целувки без значение. Никога досега, нито веднъж, не бе копняла истински да бъде целуната.
— Oui — прошепна тя и се наклони към него.
Когато я целуна, нещо се пропука в празното ѝ, вкаменено сърце, разцъфтя. За пръв път разбра за какво пише в любовните романи; осъзна, че пейзажът на женската душа може да се промени също толкова бързо, както светът по време на война.
— Обичам те — прошепна тя. Не беше произнасяла тези думи от четиригодишна; тогава ги казваше на майка си. При това заявление лицето на Гаетан се промени, доби сурово, затворено изражение. Усмивката, която ѝ отправи, беше толкова скована и фалшива, че тя не разбра какво става. — Какво? Нещо лошо ли направих?
— Не. Разбира се, че не — побърза да я увери той.
— Ние сме щастливци, че се намерихме един друг — заяви тя.
— Ние не сме щастливци, Изабел. Повярвай ми. — Докато го изричаше, я привлече за нова целувка.
Тя се отдаде на усещането от целувката, остави я да завладее цялата ѝ вселена. Най-после Изабел разбра какво означава да почувстваш, че си всичко за някого.
Когато Виан се събуди, първо забеляза тишината. Някъде пееше птица. Тя остана, заслушана, да лежи неподвижно в леглото. До нея Софи леко похъркваше и мърмореше в съня си.
Виан отиде до прозореца и повдигна затъмняващата завеса.
В двора ѝ клоните на ябълките висяха като счупени ръце от дърветата; портата също висеше настрани, две от трите панти бяха изтръгнати. Ливадата отвъд пътя беше изпотъпкана, цветята — прекършени. Бежанците, преминали през имота, бяха оставили след себе си вещи и отпадъци — куфари, бебешки колички, палта, които бяха твърде тежки, за да се носят през лятната жега, калъфки на възглавници и каруци.
Виан слезе долу и предпазливо отвори входната врата. Ослуша се за някакъв шум — не чу нищо — свали резето, отключи и завъртя дръжката.
Те бяха опустошили градината ѝ, бяха изскубнали всичко, което можеше да се яде, оставяйки след себе си стъпкани, скършени стъбла и купчини пръст.
Всичко беше унищожено. Напълно покрусена, Виан заобиколи къщата към задния двор, който също беше съсипан.
Канеше се да влезе вътре, когато чу някакъв звук. Мяукане. Може би плачеше бебе.
Ето че отново се разнесе. Нима някой бе оставил детето си?
Тя прекоси внимателно през двора и приближи към дървената беседка, обвита с пълзящи рози и жасмин.
Изабел лежеше свита на земята, роклята ѝ висеше, разкъсана на парцали, лицето ѝ бе порязано и насинено, с подуто ляво око, а върху корсажа ѝ бе забодено парче хартия.
— Изабел!
Брадичката на сестра ѝ се вирна леко напред; тя отвори едното си кървясало око.