— Ви — промърмори с прегракнал, немощен глас. — Благодаря, че ме остави заключена навън.
Виан пристъпи до сестра си и коленичи до нея.
— Изабел, цялата си в кръв и синини. Беше ли…
В първия миг Изабел, изглежда, не разбра.
— О. Това не е моята кръв. Поне повечето. — Озърна се. — Къде е Гает?
— Какво?
Изабел се изправи, олюлявайки се на крака, и едва не се строполи отново.
— Нима ме е изоставил? Направил го е. — Тя се разплака. — Той ме е изоставил.
— Хайде, ела — подкани я нежно Виан. Поведе сестра си към хладната къща, където Изабел изрита с такава сила опръсканите с кръв обувки, че те се удариха в стената и изтрополиха върху пода. Кървави отпечатъци останаха подире им до банята, свряна под стълбището.
Докато Виан топлеше вода и пълнеше ваната, Изабел седеше на пода, изпънала изцапаните си с кръв крака, мърмореше нещо под нос и бършеше сълзите от очите си, които се стичаха като кални ручейчета върху страните ѝ.
Когато ваната беше готова, Виан се върна при Изабел и нежно започна да я разсъблича. Сестра ѝ приличаше на дете, покорно, хленчещо от болки.
Виан разкопча гърба на някога червената рокля на Изабел и я свали предпазливо, сякаш се боеше, че дори най-лекото дихание може да събори сестра ѝ. Дантеленото бельо на Изабел на места беше изцапано с кръв. Виан развърза връзките на корсета и го смъкна.
Изабел стисна зъби и пристъпи във ваната.
— Облегни се назад.
Изабел се подчини и Виан изля топла вода върху главата на сестра си, като внимаваше да не влезе в очите ѝ. През цялото време, докато миеше мръсната коса на Изабел и израненото ѝ тяло, тя не спираше монотонно да мърмори утешителни, безсмислени думи, за да я успокои.
Помогна на Изабел да излезе от ваната и подсуши тялото ѝ с мека бяла кърпа. Сестра ѝ се втренчи в нея, с увиснала челюст и празни очи.
— Искаш ли малко да поспиш? — попита Виан.
— Да поспя — промърмори Изабел и се килна настрани.
Виан ѝ донесе нощница, която ухаеше на лавандула и розова вода, и ѝ помогна да я облече. Изабел едва можеше да държи очите си отворени, докато Виан я водеше нагоре по стълбите към спалнята и я нагласяше в леглото под тънкото одеяло. Изабел заспа, преди главата ѝ да докосне възглавницата.
Изабел се събуди в мрака. Помнеше дневната светлина.
Къде беше?
Тя се изправи толкова рязко, че ѝ се зави свят. Няколко пъти си пое накъсано дъх, сетне се огледа.
Спалнята на горния етаж в „Льо Жарден“. Някогашната ѝ стая. Не изпита топло чувство. Колко пъти мадам Дум я бе заключвала в стаята ѝ „за нейно добро“?
— Не мисли за това — изрече девойката на глас.
Следващият спомен бе още по-лош: Гаетан. Накрая той я бе изоставил; това я изпълваше с дълбоко разочарование, стигащо чак до мозъка на костите, което прекалено добре познаваше.
Облече безформената домашна рокля, която Виан бе разстлала в долния край на леглото. После слезе по тясната стълба, като се държеше за желязното перило. Всяка болезнена стъпка я изпълваше с триумф.
На долния етаж къщата бе тиха, чуваше се единствено пращенето на радиото, пуснато с намален звук. Сигурна бе, че Морис Шевалие пееше любовна песен. Идеално.
Виан беше в кухнята, надянала памучна престилка на карета върху бледожълтата домашна рокля. Шал на цветя покриваше косата ѝ. Белеше картофи с малък кухненски нож. Зад нея чугунената тенджера издаваше весели къкрещи звуци.
От уханието устата на Изабел се напълни със слюнка.
Виан се спусна да издърпа един от столовете край малката масичка в ъгъла на кухнята.
— Ето, седни.
Изабел се строполи върху стола. Виан ѝ донесе чинията, която вече бе приготвила. Голям комат все още топъл хляб, триъгълен резен сирене, малко желе от дюли и няколко парчета шунка.
Изабел взе хляба в зачервените си, издрани ръце, поднесе го към лицето си и вдъхна апетитното ухание на прясно изпечено. Ръцете ѝ трепереха, когато взе ножа и намаза обилно хляба с дюлево желе и сирене. Когато остави ножа, той изтрака върху масата. Вдигна хляба и го захапа; най-вкусната хапка в живота ѝ. Комбинацията от хрупкава коричка и мека вътрешност, мазното сирене и плодът едва не я накара да припадне. Изяде останалото като обезумяла, почти не обърна внимание на чашата café noir[25] която сестра ѝ бе оставила до чинията.
— Къде е Софи? — попита Изабел с издути от храната бузи. Беше ѝ трудно да спре да яде, дори да бъде любезна. Посегна към една праскова, задържа зрелия ароматен плод в ръка и заби лакомо зъби в него. Сокът потече по брадичката ѝ.