— Тя е у съседите, играе със Сара. Помниш ли приятелката ми Рашел?
— Помня я — отвърна Изабел.
Виан си наля малка чаша еспресо, донесе я до масата и седна.
Изабел се оригна и закри устата си с ръка.
— Пардон.
— Мисля, че може да пренебрегнем липсата на маниери — усмихна се Виан.
— Не познаваш мадам Дюфур. Несъмнено щеше да ме цапардоса с тухла за подобно прегрешение. — Изабел въздъхна. Сега стомахът я болеше; имаше чувството, че ще повърне. Избърса брадичката си с ръкав. — Какви са новините от Париж?
— Знамето със свастиката се развява от Айфеловата кула.
— А папа?
— Казва, че е добре.
— Обзалагам се, че се тревожи за мен — рече горчиво Изабел. — Той не биваше да ме отпраща. Но нима някога е правил нещо друго?
Двете сестри се спогледаха. Това бе един от малкото споделени спомени, онова изоставяне, но Виан определено не желаеше да си го припомня.
— Чухме, че по пътищата има милиони бежанци.
— Тълпите не бяха най-лошото — каза Изабел. — Ние бяхме повечето жени и деца, Ви, и старци и момчета. И те просто… ни унищожаваха.
— Вече всичко свърши, слава богу — заяви Виан. — По-добре да се съсредоточим върху хубавите неща. Кой е Гаетан? Бълнуваше името му.
Изабел зачопли една от раните върху ръката си, осъзнавайки твърде късно, че не биваше да го прави. Коричката се разкъса и кръвта рукна.
— Може би има нещо общо с това — заговори Виан, когато тишината се проточи. Извади смачканото парче хартия от джоба на престилката. Беше бележката, забодена върху корсажа на Изабел. По листа се виждаха мръсни, кървави отпечатъци от пръсти. Върху него беше написано: Още не си готова.
Изабел имаше чувството, че земята се разлюля под краката ѝ. Реакцията ѝ бе нелепа, момичешка и тя го знаеше, но думите я нараниха жестоко, в самото сърце. Той бе искал да я вземе със себе си преди целувката. Някак си бе усетил, че нещо не ѝ достига.
— Той е никой — процеди тя мрачно, взе бележката и я смачка. — Просто едно момче с черна коса и остро лице, което разправя лъжи. Той е нищо. — Сетне погледна Виан. — Ще се включа във войната. Не ми пука какво мислят всички. Ще карам линейка или ще превързвам ранени. Каквото и да е.
— О, за бога, Изабел. Париж е окупиран. Нацистите контролират града. Какво може да направи едно осемнайсетгодишно момиче за това?
— Няма да се крия в провинцията, когато нацистите унищожават Франция. А и нека си го признаем, ти никога не си изпитвала истински сестрински чувства към мен. — Разраненото ѝ лице се изопна. — Ще си тръгна веднага щом мога да вървя.
— Тук ще си безопасност, Изабел. Само това има значение. Трябва да останеш.
— В безопасност? — тросна се Изабел. — Мислиш, че сега само това има значение, Виан? Нека ти кажа какво видях по пътищата. Френските войници бягаха от врага. Нацистите убиваха невинни. Ти може и да го пренебрегнеш, но не и аз.
— Ти ще останеш тук и ще бъдеш в безопасност. Повече няма да говорим за това.
— Кога съм била в безопасност с теб, Виан? — попита Изабел и видя болката, появила се в очите на сестра ѝ.
— Аз бях много млада, Изабел. Опитах се да ти бъда майка.
— О, моля те. Нека не започваме с лъжа.
— След като изгубих бебето…
Изабел обърна гръб на сестра си и излезе, куцукайки от кухнята, преди да е казала нещо непростимо. Стисна ръце, за да спре треперенето им. Затова не искаше да се връща в тази къща и да вижда сестра си, затова толкова години бе стояла далеч от тук. Помежду им имаше твърде много болка. Включи радиото, за да заглуши мислите си.
Един глас се разнесе с пращене по радиостанцията.
— …говори маршал Петен…
Изабел се намръщи. Петен беше герой от Голямата война, любимият водач на Франция. Тя увеличи звука.
Виан се появи до нея.
— …аз приех да оглавя френското правителство…
Пращенето на статичното електричество се смеси с дълбокия глас.
— …нашата достойна армия, която се сражава храбро срещу един враг, многократно превъзхождащ ни по численост и оръжие…
Статичното електричество заглуши гласа. Изабел отново удари радиото и прошепна:
— Zut[26]!
— …през тези мъчителни часове аз мисля за нещастните бежанци, тънещи в невъобразима мизерия, които изпълват нашите пътища. Изказвам им моето съчувствие и съпричастие. С разбито сърце ви казвам днес, че трябва да спрем да се бием.
— Ние победихме? — възкликна Виан.
— Шшт — скастри я остро Изабел.
— …миналата нощ се обърнах към нашия противник, за да го попитам дали е готов да разговаря с мен, като войник с войник, след като сраженията приключиха, и с чест и достойнство да сложим край на враждебните действия.