Думите на възрастния мъж продължаваха да се нижат, следваха фрази като „дни на усилия“ и „контролираме мъката“, и най-лошата „съдбата на отечеството“. После изрече думата, която Изабел вярваше, че никога няма да чуе във Франция.
Капитулация.
Изабел излезе от стаята, куцукайки с окървавените си крака и отиде в задния двор. Задушаваше се, а не можеше да поеме дори глътка въздух.
Капитулация. Франция. Пред Хитлер.
— Това трябва да е за добро — рече сестра ѝ спокойно.
Кога бе излязла Виан отвън?
— Ти чу какво каза маршал Петен. Той е безспорен герой. Щом той казва, че трябва да спрем да се бием, значи, така е правилно. Сигурна съм, че той ще се разбере с Хитлер. — Виан протегна ръка към нея.
Изабел се отдръпна рязко. Повдигна ѝ се само при мисълта за успокоителното докосване на Виан. Извърна се с лице към сестра си.
— Никой не може да се разбере с човек като Хитлер.
— Значи, сега ти знаеш повече от нашите герои?
— Знам, че не бива да се предаваме.
Виан изцъка неодобрително.
— Щом маршал Петен смята, че капитулацията е най-доброто за Франция, значи, е така. Точка. Поне войната ще свърши и нашите мъже ще се приберат у дома.
— Ти си глупачка.
— Чудесно — отвърна Виан и се прибра в къщата.
Изабел заслони с ръка очите си и се взря в ясното безоблачно небе. След колко време тази синева ще се изпълни с германски самолети?
Не знаеше колко дълго бе стояла тук, представяйки си най-лошото — припомни си как нацистите стреляха по невинни жени и деца в Тур, изтребвайки ги безмилостно, как тревата почервеняваше от кръвта им.
— Танте Изабел?
Изабел чу слабия, нерешителен гласец, сякаш идващ някъде отдалеч. Бавно се извърна.
Едно красиво момиченце стоеше на прага на задната врата на „Льо Жарден“. Кожата ѝ беше също като на майка ѝ, бледа и фина като порцелан, а от това разстояние изразителните ѝ очи изглеждаха тъмни като на баща ѝ. Като че ли бе излязла от страниците на вълшебна приказка — Снежанка или Спящата красавица.
— Ти не може да си Софи — промълви Изабел. — Последния път, когато те видях… смучеше палеца си.
— Все още го правя понякога — усмихна се съзаклятнически Софи. — Нали няма да кажеш на никого?
— Аз? Аз съм най-добрият пазител на тайни. — Изабел пристъпи към момиченцето. Моята племенница, мислеше си тя. Семейство. — Трябва ли да ти кажа една моя тайна, за да сме квит?
Софи кимна сериозно, очите ѝ се разшириха.
— Мога да ставам невидима.
— Не, не можеш.
Изабел видя Виан да се появява на задната врата.
— Попитай майка си. Аз съм се промъквала във влакове, спускала съм се от прозорци и съм бягала от тъмниците на манастирите. И то само защото мога да ставам невидима.
— Изабел — обади се Виан строго.
Софи се взираше захласнато, като омагьосана в Изабел.
— Наистина ли?
Изабел погледна към Виан.
— Лесно е да изчезнеш, когато никой не те гледа.
— Аз те гледам — заяви Софи. — Можеш ли да станеш невидима сега?
Изабел се засмя.
— Разбира се, че не. За да стане една магия, тя трябва да бъде неочаквана. Не си ли съгласна. А сега искаш ли да поиграем на дама?
Глава 8
Капитулацията беше горчив хап за преглъщане, но маршал Петен беше почтен мъж. Герой от последната война с Германия. Да, той беше стар, но Виан вярваше, че възрастта е предимство, позволяващо му да преценява по-добре обстоятелствата. Той бе открил начин техните мъже да се приберат у дома, за да не се повторят ужасите на Голямата война.
Виан разбираше това, което Изабел не можеше: Петен бе капитулирал заради доброто на Франция, за да спаси живота на мъжете и да опази нацията. Наистина условията на капитулацията бяха тежки: Франция бе разделена на две зони. Окупирана зона — северната половина от страната и крайбрежните области (включително Кариво) — щяха да бъдат завзети и управлявани от нацистите. Обширната средна част на страната, земите на юг от Париж и край морето, щяха да бъдат Свободна зона, управлявана от новото френско правителство във Виши, начело с маршал Петен, в сътрудничество с нацистите.
Веднага след капитулацията на Франция храната стана оскъдна. Изчезна сапунът за пране. Не можеше да се разчита на порционните карти и купоните за храна. Телефонните услуги станаха ненадеждни, както и пощенските. Нацистите ефикасно отрязаха комуникациите между градовете и селата. Единствената позволена пощенска услуга бяха официалните германски пощенски картички. Но за Виан това не беше най-лошата промяна.