Беше невъзможно да се живее с Изабел. На няколко пъти след капитулацията, докато Виан работеше в градината, засяваше я отново и се опитваше да съживи пострадалите плодови дръвчета, тя спираше насред работа и виждаше Изабел застанала до портата да се взира в небето, като че ли нещо тъмно и ужасно се бе насочило към тях.
Изабел говореше само за жестокостта на нацистите и решителността им да избият французите. Тя не умееше — естествено — да сдържа езика си и тъй като Виан не желаеше да я слуша, Софи бе станала единствената публика на Изабел, нейна предана последователна. Сестра и пълнеше главата на бедната Софи с ужасяващи картини на това, което щеше да се случи, толкова живописни, че детето започна да сънува кошмари. Виан не смееше да ги оставя сами, затова днес, както и предишните дни, ги накара да я придружат до града, за да видят какво могат да купят с купоните.
Трите стояха на опашката за храна пред месарницата вече два часа. Изабел се оплакваше почти през цялото време. Очевидно не виждаше смисъл и тя да се реди на опашката.
— Виан, погледни — заговори Изабел.
Поредната драма.
— Виан. Погледни.
Тя се извърна — само за да накара сестра си да замълчи — и ги видя.
Германците.
По цялата улица прозорци и врати се захлопваха трескаво. Хората изчезваха толкова бързо, че Виан изведнъж установи, че стои сама на тротоара, със сестра си и дъщеря си. Грабна ръката на Софи и я издърпа към затворената врата на месарницата.
Изабел пристъпи предизвикателно на улицата.
— Изабел — изсъска Виан, но сестра ѝ не помръдна, със зелени очи, блестящи от омраза, с бледо и красиво, деликатно лице, нашарено с драскотини и синини.
Зеленият военен камион, начело на колоната, спря пред Изабел. В каросерията войниците седяха на пейките, с лице един към друг, отпуснали небрежно пушките върху коленете си. Изглеждаха млади, гладко обръснати и нетърпеливи под чисто новите каски, с медали, проблясващи върху сиво-зелените им униформи. Повечето бяха наистина много млади. Никакви чудовища; всъщност почти момчета. Извиха шии, за да видят кое бе спряло движението. Когато видяха застаналата насред улицата Изабел, войниците започнаха да се усмихват и да ѝ махат.
Виан сграбчи ръката на Изабел и я дръпна от платното.
Военната колона изтрополи покрай тях — върволица от автомобили, мотоциклети и камиони, покрити с камуфлажни мрежи. Бронирани танкове минаваха с грохот по калдъръмената улица. Следваха войниците.
В две дълги редици маршируваха през града.
Изабел закрачи дръзко до тях нагоре по „Виктор Юго“. Германците ѝ махаха, приличаха повече на туристи, отколкото на окупатори.
— Маман, не можеш да я оставиш сама — обади се Софи.
— Merde. — Виан стисна ръката на Софи и хукна след Изабел. Настигнаха я на следващата пресечка.
Градският площад, обикновено пълен с хора, сега беше почти опустял. Само малцина жители на градчето се бяха осмелили да останат, докато германските автомобили спираха пред кметството.
Появи се офицер — или поне Виан предположи, че е офицер по начина, по който излайваше заповедите.
Войниците маршируваха по големия квадратен площад, покрит с калдъръм, завладявайки го с мощното си присъствие. Свалиха френското знаме и го замениха с тяхното нацистко знаме: огромна черна свастика на червен и черен фон. Когато знамето се развя, войниците се заковаха като един, вдигнаха десните си ръце и изкрещяха Heil Hitler[27].
— Ако имах оръжие — процеди Изабел, — щях да им покажа, че не всички от нас искат да капитулират.
— Шшт — сгълча я Виан. — С тази твоя уста всички ни ще убиеш. Да вървим.
— Не. Аз искам…
Виан се извърна рязко към Изабел.
— Стига. Няма да привличаш вниманието към нас. Ясно ли е?
Изабел метна последен, изпълнен с ненавист, поглед към маршируващите войници и се остави Виан да я отведе.
Измъкнаха се от главната улица и поеха по малка странична пресечка, която ги отведе на алеята зад магазина за дамски шапки. Още чуваха пеенето на войниците. Тогава отекна изстрел. После още един. Някой изкрещя.
Изабел спря.
— Да не си посмяла! — изсъска Виан. — Движи се.
Продължиха по тъмните улички, криеха се в сенките на портите, когато чуваха наближаващи гласове. Отне им по-дълго време от обичайното, за да прекосят града, но най-после стигнаха до прашния път. Минаха мълчаливо покрай гробището и не отрониха нито дума по целия път до дома. Когато влязоха в къщата, Виан затвори вратата зад тях и я заключи.