— Видя ли? — тутакси заговори Изабел. Очевидно едва бе дочакала да изстреля въпроса си.
— Върви в стаята си — нареди Виан на Софи. Каквото и да се канеше да каже Изабел, тя не желаеше дъщеря ѝ да го чуе. Виан свали шапката от главата си и остави празната кошница. Ръцете ѝ трепереха.
— Те са тук заради летището — продължи Изабел, докато кръстосваше нервно стаята. — Не мислех, че ще стане толкова бързо, дори и след капитулацията. Не вярвах… мислех, че нашите войници ще се сражават. Мислех…
— Престани да си гризеш ноктите. Ще ги разкървавиш.
Изабел приличаше на луда, с дългата до кръста разплетена руса коса и насиненото лице, изкривено от ярост.
— Нацистите са тук, Виан. В Кариво. Знамето им се вее от hôtel de ville[28], както и от Триумфалната арка и Айфеловата кула. Не бяха в града повече от пет минути, когато проехтя изстрел.
— Войната свърши, Изабел. Така каза маршал Петен.
— Войната е свършила? Войната е свършила? Не ги ли видя там, с пушките, знамената и цялата им арогантност? Трябва да се махнем от тук, Ви. Ще вземем Софи и ще напуснем Кариво.
— И къде ще отидем?
— Където и да е. Може би в Лион. Или в Прованс. Как се казваше онзи град в Дордон, откъдето маман беше родом? Брантом. Може да намерим нейната приятелка, онази жена от баските, как ѝ беше името? Тя може да ни помогне.
— От твоите приказки ме заболя главата.
— Главоболието ти е най-малкият ти проблем — отсече Изабел и отново започна да кръстосва стаята.
Виан се приближи към нея.
— Няма да правиш нищо налудничаво или глупаво. Разбра ли?
Изабел изръмжа от безсилие и се запъти с гневна крачка нагоре по стълбите, като затръшна вратата зад себе си.
Капитулация.
Думата прогаряше мозъка на Изабел. Същата нощ, докато лежеше в стаята за гости на долния етаж, втренчена в тавана, тя усети как отчаянието се загнездва толкова надълбоко в нея, че почти не можеше да мисли разумно.
Нима трябваше да прекара войната в тази къща като някое безпомощно момиче, да пере, да виси на опашки за храна и да мете пода? Да стои със скръстени ръце и да наблюдава как врагът завзема цяла Франция?
Винаги се бе чувствала самотна и неудовлетворена, изпълнена с разочарование — или поне това изпитваше, откакто се помнеше — но никога толкова остро като сега. Беше заклещена в провинцията, без приятели и без нищо, което да прави.
Не.
Все трябваше да има нещо, което може да направи. Дори тук, дори сега.
Да скрие ценностите.
Мисълта я осени изведнъж. Германците щяха да оплячкосат къщите в града; в това тя не се съмняваше и щяха да заграбят всичко ценно. Собственото ѝ правителство — всички до един страхливци — го знаеха. Затова бяха опразнили по-голяма част от Лувъра и бяха окачили фалшиви картини по стените на музея.
— Не е кой знае какъв план — промърмори Изабел. Но беше по-добро от нищо.
На следващия ден, веднага щом Виан и Софи тръгнаха за училище, Изабел се зае за работа. Пренебрегна молбата на сестра си да отиде в града за храна. Не можеше да понесе да види нацистите, а едва ли имаше голямо значение, ако един ден останат без месо. Вместо това, тя претършува къщата, отваряше шкафове и скринове, разрови чекмеджетата, погледна под леглата. Вземаше всяка по-ценна вещ и я трупаше върху масивната маса в трапезарията. Имаше доста ценни семейни вещи. Дантели, изплетени от прабаба ѝ, комплект сребърни солнички за сол и пипер, голям поднос от лиможки порцелан с позлатени ръбове, принадлежал някога на лелите ѝ, няколко малки картини от художници импресионисти, покривка за маса, изработена от фина алансонска дантела с цвят на слонова кост, няколко албума със снимки, фотография в сребърна рамка на Виан, Антоан и Софи като бебе, перлите на майка ѝ, сватбената рокля на Виан и още много. Изабел подреди всичко в големия кожен пътнически сандък с дървен обков и го повлече през стъпкана трева, потръпвайки всеки път, когато задереше в някой камък или се удареше в нещо. Когато стигна до хамбара, дишаше тежко и цялата бе плувнала в пот.
Хамбарът беше по-малък, отколкото го помнеше. Плевникът — някога единственото място на света, където се чувстваше щастлива — всъщност представляваше малък балкон на втория етаж, издадена част от пода, кацнала най-отгоре на паянтовата стълба, под покрива, изкован от дъски, през чиито процепи можеше да се види небето. Колко часове бе прекарала тук сама с детските книжки с картинки, преструвайки се, че някой го е грижа за нея и ще дойде да я търси? Очаквайки сестра си, която винаги беше навън с Рашел или Антоан.