Пропъди спомените.
В средата хамбарът не беше широк повече от десетина метра. Бил е построен от нейният прадядо, за да държат тук кабриолетите — в миналото, когато семейството е било заможно. Сега в средата беше паркирано само едно старо рено. Клетките бяха пълни с части на трактор, обвити в паяжини дървени стълби и ръждясали фермерски инструменти.
Тя затвори вратата и отиде до колата. Шофьорската врата се отвори със скърцане и неохотно дрънчене. Изабел се качи, запали двигателя, подкара около два метра, сетне спря.
Сега се виждаше капакът на пода, служещ за врата към мазето. Направена от дъски, свързани с кожени ремъци, дълга около метър и петдесет и широка метър и двайсет, вратата на мазето беше почти незабележима, особено сега, когато бе затрупана с прахоляк и старо сено. Тя я отвори, подпря я на мръсния и нащърбен калник на автомобила и се взря в мрака, лъхащ на мухъл.
Хвана сандъка за ремъка, светна джобното фенерче, нагласи го под другата мишница и заслиза бавно надолу по стълбата, тътрузейки сандъка, стъпало по стъпало, докато не стигна до дъното. Сандъкът изтрополи върху прашния под до нея.
Също като хамбара и плевника, когато беше дете, тази скрита дупка ѝ се бе струвала по-голяма. Беше широка около два и половина и дълга три метра, с рафтове покрай едната стена и стар матрак върху пода. Някога върху рафтовете бяха подредени буретата за вино, но сега се виждаше само стар фенер върху един от тях.
Тя напъха сандъка в ъгъла в дъното, а после се върна в къщата, където събра няколко консерви, одеяла, превързочни материали, спирт и лекарства, ловната пушка на баща ѝ и бутилка вино, и ги подреди върху рафтовете.
Когато се изкачи обратно по стълбата, завари Виан в хамбара.
— Какво, за бога, правиш там долу?
Изабел избърса прашните си ръце в избелелия и протрит памучен плат на полата.
— Крия ценните ти вещи и донесох малко продоволствия — в случай че се наложи да се крием от нацистите. Слез да погледнеш. Мисля, че свърших добра работа. — Тя се върна надолу по стълбата, а Виан я последва в тъмнината. Изабел запали фенера и гордо показа ловната пушка на папа, консервите и медицинските материали за първа помощ.
Виан отиде право при кутията с бижута на майка им и я отвори.
Вътре имаше брошки, обици, колиета, повечето ефектни, но не много скъпи украшения. Но на дъното, върху подложка от синьо кадифе, лежаха перлите, които grandmère[29] е носила на сватбения си ден и които бе дала на маман да сложи на своята сватба.
— Някой ден може да се наложи да ги продадеш — рече Изабел.
Виан затвори рязко капака на кутията.
— Те са наследствени бижута, Изабел. За сватбата на Софи… и твоята. Никога няма да ги продам. — Тя въздъхна нетърпеливо и се извърна към Изабел. — Каква храна успя да купиш в града?
— Не съм ходила в града, занимавах се с това.
— Естествено. Много по-важно е да скриеш перлите на маман, вместо да имаме на масата нещо прилично за вечеря. Честно, Изабел. — Виан поклати отвратено глава, изпухтя недоволно и се изкачи нагоре по стълбата.
Изабел излезе от мазето и върна реното на старото му място върху капака на пода. После скри ключовете зад счупената дъска на една от клетките. В последния момент извади делкото, за да не може автомобилът да запали. Скри го при ключовете.
Когато най-после се върна в къщата, Виан беше в кухнята и пържеше картофи в чугунения тиган.
— Надявам се, че не си гладна.
— Не съм. — Изабел мина покрай Виан, без да я поглежда. — О, да не забравя, скрих ключовете и делкото на колата в първата клетка зад счупената дъска. — Във всекидневната тя включи радиото и нагласи станцията, надявайки се да чуе новините по Би Би Си.
— Тук е Би Би Си. Генерал Дьо Гол ще говори пред вас.
— Виан! — извика Изабел към кухнята. — Кой е генерал Дьо Гол?
Виан влезе във всекидневната, като бършеше ръце в престилката. — Какво е…
— Шшт — прекъсна я Изабел остро.
— …водачите, които дълги години са били начело на френската армия, сформираха правителство. Под претекст че армията ни е била победена, това правителство се свърза с врага с намерението да се сложи край на враждебните действия.
Изабел се взираше като омагьосана в малкото дървено радио. Този мъж, за когото те никога не бяха чували, говореше директно на народа на Франция, не се обръщаше с изявление към тях, както Петен, а говореше на тях със страстен глас.