— Претекст за поражение. Знаех си!
— …противникът със сигурност ни превъзхождаше, и все още ни превъзхожда, по военна техника, по земя и въздух. Танковете, самолетите, стратегията на германците поразиха нашите генерали толкова силно, че и до ден-днешен не могат да се съвземат от болката. Но казана ли е последната дума? Цялата ни надежда ли е изчезнала? Поражението окончателно ли е?
— Mon Dieu — прошепна Изабел. Точно това чакаше да чуе. Имаше нещо, което да се направи, битка, в която да се сражава. Капитулацията не беше окончателна.
— Каквото и да се случи — продължаваше гласът на Дьо Гол, — пламъкът на френската съпротива не е и няма да угасне.
Изабел не осъзна, че плаче. Французите не се бяха предали. Сега Изабел трябваше да измисли как да отговори на този призив.
Два дни след като нацистите окупираха Кариво, те свикаха събрание на населението в късния следобед. Всички бяха длъжни да присъстват. Без изключение. Въпреки това Виан бе принудена да се кара с Изабел, за да я накара да дойде. Както обикновено, сестра ѝ не смяташе, че обичайните правила важат и за нея, и искаше да използва непокорството, за да покаже недоволството си. Сякаш нацистите се интересуваха какво мисли една безразсъдна осемнайсетгодишна девойка за тяхната окупация на нейната страна.
— Почакай тук — рече Виан нетърпеливо, когато най-после изведе Изабел и Софи от къщата. Затвори внимателно счупената порта зад тях, която щракна с мек звук.
Миг по-късно на шосето се появи Рашел, с бебето на ръце и Сара, крачеща редом с нея.
— Това е най-добрата ми приятелка, Сара — каза Софи, като погледна към Изабел.
— Изабел — заговори Рашел с усмивка. — Радвам се да те видя отново.
— Наистина ли? — попита Изабел.
Рашел пристъпи към Изабел.
— Това беше много отдавна — подхвана Рашел нежно. — Ние бяхме млади, глупави и егоисти. Съжалявам, че се отнасяхме зле към теб. Пренебрегвахме те. Сигурно ти е било много тежко.
Устата на Изабел се отвори и затвори. За пръв път тя нямаше какво да каже.
— Да вървим — подкани ги Виан, раздразнена, задето Рашел бе казала това, което Виан не бе събрала сили да изрече. — Не бива да закъсняваме.
Дори толкова късно през деня, времето беше необичайно топло и не след дълго Виан усети, че започва да се поти. Когато стигнаха в града, те се присъединиха към мърморещата тълпа, изпълваща докрай тесните калдъръмени улици. Магазините бяха затворени, капаците на прозорците — спуснати, въпреки че жегата щеше да бъде непоносима, когато хората се приберат по домовете си. Повечето от витрините бяха празни, което не бе изненадващо. Германците ядяха толкова много; дори по-лошо, оставяха храна в чиниите в кафенетата. Небрежност и жестокост — ето какво беше това, когато толкова много майки брояха бурканите в мазетата, за да разпределят всяка ценна хапка за децата си. Нацистката пропаганда беше навсякъде — по прозорците и стените на магазините; навред бяха разлепени плакати, изобразяващи усмихнати германски войници, заобиколени от френски деца с надписи, насърчаващи французите да приемат своите окупатори и да станат добри граждани на Райха.
С приближаването на кметството, мърморенето на тълпата престана. Сега се чувстваха още по-зле, задето следваха покорно инструкциите и вървяха слепешком към мястото с охранявани врати и залостени прозорци.
— Не бива да влизаме вътре — обади се Изабел.
Рашел, извисяваща се между двете сестри, изцъка с език. Премести бебето в ръцете си и го потупа успокояващо по гръбчето.
— Бяхме повикани.
— Още една причина, за да се скрием — настоя Изабел.
— Софи и аз ще влезем — заяви Виан, макар че трябваше да признае, че цялата бе настръхнала от предчувствието за нещо лошо.
— Имам лошо предчувствие — изказа Изабел страха ѝ на глас.
Като хилядокрака стоножка тълпата навлезе през вратите към голямата зала на кметството. От гоблените, красящи някога тези стени, древно съкровище от времената, когато в долината на Лоара са ловували крале, нямаше и следа. Вместо тях по стените висяха свастики и пропагандни плакати — Вярвайте в Райха! — и огромен портрет на Хитлер.
Под портрета стоеше мъж, облечен в черна военна куртка, декорирана с медали и железни кръстове, бричове до коленете и излъскани до блясък ботуши. Около десния му бицепс бе препасана лента с червена свастика.
Когато залата се напълни, войниците затвориха дъбовите врати, които проскърцаха в знак на протест. Офицерът ги погледна, изпъна високо дясната си ръка и извика: Heil Hitler!