Сред тълпата се разнесе тихо мърморене. Какво трябваше да направят? Heil Hitler, процедиха неколцина неохотно. В залата започна да мирише на пот, препарат за почистване на кожа и цигарен дим.
— Аз съм щурмбанфюрер Велд от Гехейме Щаатсполицай[30]. Гестапо — каза мъжът в черната униформа на френски със силен немски акцент. — Тук съм, за да приложа в действие условията на примирието, сключено в името на родината и фюрера. Няма да е никак тежко за онези, които се подчиняват на правилата. — Той се прокашля. — Правилата са: всички радиоприемници трябва веднага да бъдат предадени в кметството, както и всички оръжия, експлозиви и амуниции. Всички изправни превозни средства ще бъдат конфискувани. Всички прозорци трябва да бъдат снабдени с черни платна за затъмняване и да бъдат спуснати. Комендантският час е от девет вечерта и незабавно влиза в действие. След залез-слънце всички светлини трябва да бъдат угасени. Ние ще контролираме цялата храна, независимо дали е лично производство, или внос. — Той замълча и огледа множеството, събрано пред него. — Не е толкова зле, нали? Ние ще живеем задружно, нали? Но едно трябва да ви е ясно. Всеки опит за саботаж, шпионаж или съпротива ще бъде незабавно и безмилостно смазван. Наказанието за подобно поведение е екзекуция. — Той извади пакет цигари от малкото джобче на куртката и изтръска една цигара. Запали я и се взря толкова настойчиво в хората, сякаш се опитваше да запомни всяко лице. — Въпреки че голяма част от некадърните ви и страхливи войници ще се завърнат, трябва да ви уведомим, че онези, които са пленени, ще останат в Германия.
Виан долови смущението, обзело присъстващите. Погледна към Рашел, по чието лице бяха избили червени петна — признак на тревога.
— Марк и Антоан ще се върнат у дома — заяви Рашел упорито.
— Сега можете да се разотивате, тъй като съм сигурен, че се разбрахме — продължи щурмбанфюрерът. — Ще наредя на моите офицери да ви чакат тук до девет без петнайсет тази вечер. Ще им предадете всичко, което подлежи на конфискация. Не закъснявайте. И… — Той се усмихна уж добродушно. — Не рискувайте живота си, за да запазите радиото си. Каквото и да задържите — или скриете — ние ще го намерим, а като го намерим… смърт. — Изрече го толкова небрежно, с такава мила усмивка, че за миг хората не го осъзнаха.
Тълпата остана неподвижна, несигурна дали е безопасно да се разотиде. Никой не искаше да направи първата крачка, после внезапно всички се раздвижиха, като стадо, към отворените врати, извеждащи навън.
— Копелета — процеди Изабел, когато излязоха на алеята.
— А аз бях толкова сигурна, че ще ни позволят да запазим оръжията си — каза Рашел, запали цигара, всмукна дълбоко и издиша бързо дима.
— Аз пък ще ви кажа, че ще задържа нашата пушка — заяви Изабел високо. — И радиото.
— Шшт — смъмри я Виан.
— Генерал Дьо Гол смята…
— Повече не желая да слушам тези глупости. Ще се снишим, докато нашите мъже се върнат у дома — отсече Виан.
— Mon Dieu! — остро възкликна Изабел. — Да не мислиш, че твоят съпруг ще може да се справи с това?
— Не — тросна се Виан. — Вярвам, че ти ще се справиш, ти и твоят генерал Дьо Гол, за когото никой никога не е чувал. А сега да вървим. Докато кроиш планове как да спасиш Франция, аз трябва да се погрижа за градината. Хайде, Рашел, ние, тъпаците, трябва да вървим.
Виан стисна ръката на Софи и закрачи бързо напред. Не си даде труд да погледне назад, за да види дали Изабел я следва. Знаеше, че сестра ѝ няма къде да отиде и куцука напред с изранените си нозе. Обикновено Виан от любезност щеше да крачи редом с нея, но сега беше прекалено ядосана, за да я е грижа.
— Сестра ти може би има право — каза Рашел, докато минаваха покрай нормандската църква в края на града.
— Ако застанеш на нейна страна за това, може да бъда принудена да те нараня, Рашел.
— Искам да кажа, че е възможно сестра ти да не греши изцяло.
Виан въздъхна.
— Не ѝ го казвай. Тя и без това вече е непоносима.
— Ще трябва да се научи да се държи прилично.
— Ти я научи. Тя е доказала единствено, че се съпротивлява на всякакви опити да се промени или да се вслуша в гласа на разума. Посещавала е два пансиона за благородни девици и все още не се е научила да си сдържа езика или да води любезен разговор. Преди два дни, вместо да отиде в града за месо, тя е скрила ценните вещи в един тайник в мазето. За всеки случай.
— Би трябвало и аз да скрия моите. Не че имаме кой знае какво.
Виан стисна устни. Нямаше смисъл повече да говори за това. Много скоро Антоан щеше да се прибере у дома и да обуздае Изабел.