Пред портата на „Льо Жарден“ Виан се сбогува с Рашел и децата ѝ, която продължи към дома си.
— Защо трябва да им даваме нашето радио, маман? — попита Софи. — То е на папа.
— Няма да го дадем — заяви Изабел, която ги настигна. — Ще го скрием.
— Няма да го крием — рязко обяви Виан. — Ще направим това, което ни казаха, и ще кротуваме. Много скоро Антоан ще си дойде у дома и той ще знае какво да правим.
— Добре дошла в Средновековието, Софи — подхвърли подигравателно Изабел.
Виан дръпна рязко портата, спомняйки си твърде късно, че бежанците я бяха счупили. Нещастната порта издрънча на единствената си панта. На Виан ѝ бе необходимо цялото самообладание, за да се престори, че нищо не се е случило. Запъти се с гневна крачка към къщата, отвори вратата и веднага завъртя ключа на кухненската лампа.
— Софи — каза, докато сваляше шапката си. — Би ли подредила масата, ако обичаш?
Виан пренебрегна мърморенето на дъщеря си, което трябваше да се очаква. Само за няколко дни Изабел бе научила племенницата си да се противопоставя на по-възрастните.
Виан запали печката и се зае да приготви вечерята. Когато кремсупата от картофи с късчета бекон завря, тя започна да разчиства. Естествено, Изабел никаква не се мяркаше, за да помогне. Тя въздъхна и напълни умивалника, за да измие чиниите. Беше толкова погълната от работата си, че ѝ отне минута да чуе, че някой чука на входната врата. Оправяйки косата си, тя влезе във всекидневната, където завари Изабел да се надига от дивана с книга в ръце. Сестра ѝ четеше, докато Виан готвеше и чистеше. Естествено.
— Очакваш ли някого? — попита Изабел.
Виан поклати глава.
— Може би не бива да отваряме — предложи Изабел. — Да се престорим, че не сме вкъщи.
— Най-вероятно е Рашел.
На вратата отново се почука.
Дръжката бавно се завъртя и вратата се отвори със скърцане.
Да. Разбира се, че беше Рашел. Кой друг би…
В дома ѝ влезе германски войник.
— О, моите пардони — каза мъжът на ужасен френски. Свали фуражката, пъхна я под мишницата и се усмихна. Беше хубав мъж — висок, с широки рамене и тесни бедра, с бледа кожа и светлосиви очи. Виан предположи, че е приблизително на нейната възраст. Военната му униформа беше старателно изгладена и изглеждаше чисто нова. Железен кръст украсяваше вдигнатата якичка. От верижката около врата му висеше бинокъл, а около кръста му беше препасан войнишки колан от грапава кожа. Зад него, през клоните на овощните дървета, тя видя мотоциклета му, паркиран в крайпътната канавка. Към него бе прикрепен кош, пълен с автомати.
— Мадмоазел — рече той на Виан, кимна кратко и щракна с токове.
— Мадам — поправи го тя с надеждата, че го е изрекла надменно и овладяно, но дори в собствените ѝ уши гласът ѝ прозвуча изплашено. — Мадам Мориак.
— Аз съм hauptman, капитан, Волфганг Бек. — Подаде ѝ лист хартия. — Френският ми не е много добър. Моля да извините моето неумение. — Когато се усмихна, на бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.
Тя взе листа, сведе поглед и се намръщи.
— Не чета немски.
— Какво искате? — попита Изабел, застанала до Виан.
— Вашата къща е най-красивата и най-близката до летището. Забелязах я още като пристигнахме. Колко спални има?
— Защо? — попита Изабел едновременно с Виан, която отговори:
— Три.
— Аз съм разквартируван тук — каза капитанът на нескопосания си френски.
— Разквартируван? — удиви се Виан. — Искате да кажете… че ще останете?
— Oui, мадам.
— Разквартируван? Вие? Мъж? Нацист? Не. Не. — Изабел поклати глава. — Не.
Усмивката на капитана не помръкна.
— Вие бяхте в града — рече той, вперил поглед в Изабел. — Видях ви, когато пристигнахме.
— Забелязали сте ме?
Той се усмихна.
— Сигурен съм, че всеки мъж в моята рота, в чиито вени тече кръв, ви е забелязал.
— Много забавно, че споменахте „кръв“ — промърмори Изабел.
Виан смушка сестра си.
— Съжалявам, капитане. Понякога моята по-малка сестра е доста несдържана. Но аз съм омъжена, разбирате ли, моят съпруг е на фронта, а в къщата сме само сестра ми и дъщеря ми, така че сам виждате колко е неуместно да останете тук.
— А, значи, предпочитате да се изнесете и да оставите къщата на мен. Колко трудно ще бъде за вас.
— Да се изнесем? — ахна Виан.
— Смятам, че ти не разбра капитана — намеси се Изабел, без да откъсва поглед от германеца. — Той се нанася в дома ти, всъщност си го присвоява и онзи лист хартия е заповед за реквизиция, което го прави възможно. Както, разбира се, и примирието, подписано от Петен. Или трябва да го настаним тук, или да напуснем дома на предците ни.