— Не това исках да кажа. Ние трябва…
— Те са били безмилостни, защото ние бяхме във война с тях, Изабел. Петен ни спаси, за да не преживеем отново този ад. Той осигури нашата безопасност. Той спря войната. Сега Антоан и нашите мъже ще си дойдат у дома.
— В света на Heil Hitler? — процеди Изабел презрително. — „Пламъкът на френската съпротива не е и няма да угасне.“ Това каза Дьо Гол. Ние трябва да се борим, както можем. За Франция, Ви. За да я има Франция.
— Достатъчно — заповяда Виан. Пристъпи достатъчно близо, за да прошепне на Изабел или да я целуне, но Виан не направи нито едното от двете. Заговори със спокоен и равен глас: — Ти ще се настаниш в стаята на Софи, а тя ще се пренесе при мен. И запомни това, Изабел: той може да ни застреля. Да ни застреля, и никого няма да го е грижа. Няма да предизвикваш този войник в дома ми.
Виан видя, че Изабел я разбра и думите ѝ я разтърсиха. Сестра ѝ се скова.
— Ще се опитам да си сдържам езика.
— Направи повече от това. Постарай се.
Глава 9
Виан затвори вратата на спалнята и се облегна на нея, опитвайки се да се успокои. Чуваше Изабел да кръстосва стаята зад гърба ѝ, движейки се с такъв гняв, че дъските на пода потреперваха. Колко дълго стоеше Виан тук сама, треперейки, опитвайки се да се окопити? Струваше ѝ се, че са минали часове, докато се бореше със страха.
При нормални обстоятелства тя щеше да намери сили да говори разумно със сестра си, да изрече някои от нещата, отдавна премълчавани. Виан щеше да каже на Изабел колко съжалява за начина, по който се бе отнасяла към нея, когато беше малко момиченце. Може би щеше да успее да накара Изабел да разбере.
Виан се чувстваше толкова безпомощна след смъртта на маман. Когато папа ги отпрати надалеч, да живеят в този малък град, под студения и строг поглед на една жена, която не даде на момичетата капчица обич, Виан… посърна.
В друго време може би щеше да сподели с Изабел за нещата, които ги свързваха, да ѝ разкаже колко нещастна беше след смъртта на маман, как реакцията на папа бе разбила сърцето ѝ. Или как се бе отнесъл той с нея, когато отиде при него, бременна и влюбена… и как бе зашлевена през лицето и наречена позор. Как Антоан бутна папа назад силно и заяви: Аз ще се оженя за нея.
И отговорът на папа: Чудесно, цялата е твоя. Можеш да вземеш къщата. Но ще вземеш и ревящата ù сестра.
Виан затвори очи. Мразеше да мисли за всичко това; всъщност от години го бе забравила. А сега, как можеше да го пропъди? Тя бе причинила на Изабел точно това, което им бе сторил баща им. Това бе най-огромното съжаление в живота на Виан.
Ала сега не бе моментът да се поправя счупеното.
Сега трябваше да направи всичко, което бе по силите ѝ, за да защити живота на Софи, докато Антоан се прибере у дома. Изабел просто трябваше да го разбере.
Тя въздъхна и слезе долу, за да нагледа вечерята.
В кухнята завари картофената супа да ври толкова силно, че отвори капака и намали огъня.
— Мадам? Жизнерадостна ли сте?
Гласът му я накара да потрепери. Кога бе дошъл? Тя пое дълбоко дъх и приглади косата си. Той нямаше предвид тази дума. Наистина френският му бе ужасен.
— Това ухае много апетитно — рече той, пристъпвайки зад гърба ѝ.
Виан остави дървената лъжица върху поставката за печката.
— Може ли да видя какво приготвяте?
— Разбира се — отвърна тя. Двамата се преструваха, че желанията ѝ имат значение. — Това е просто картофена супа.
— Съпругата ми, уви, не е много добра готвачка.
Сега той бе точно зад нея, заел мястото на Антоан — един гладен мъж, надзъртащ в тенджерата с врящата супа.
— Вие сте женен? — рече тя, успокоена от факта, макар да не можеше да обясни защо.
— И скоро чакаме да ни се роди дете. Смятаме да го наречем Вилхелм, въпреки че няма да съм там, когато ще се роди, а и разбира се, подобни решения несъмнено трябва да се вземат от майка му.
Това беше толкова… човешко изказване. Виан осъзна, че се извръща леко, за да го погледне. Той беше с нейния ръст, всъщност висок точно колкото нея, което я изнервяше; да го гледа право в очите я караше да се чувства уязвима.