— С божията помощ всички скоро ще се приберем у дома — каза той.
Той също иска това да свърши, помисли си Виан с облекчение.
— Време е за вечеря, хер капитан. Ще се присъедините ли към нас?
— За мен би било чест, мадам. Макар че сигурно ще се зарадвате да узнаете, че повечето вечери ще работя до късно и ще вечерям с останалите офицери. Освен това често ще участвам във военни операции. Така че понякога едва ли ще забелязвате присъствието ми.
Виан го остави в кухнята и отнесе сребърните прибори в трапезарията, където едва не се сблъска с Изабел.
— Не бива да оставаш сама с него — изсъска сестра ѝ.
Капитанът влезе в стаята.
— Нали не смятате, че ще се възползвам от вашето гостоприемство, а после ще ви навредя? Имам предвид тази вечер. Донесох вино. Бутилка прекрасно „Сансер“.
— Донесли сте ни вино — отбеляза Изабел.
— Както го изисква гостоприемството — отвърна той.
Виан си помисли „о, не“, но нищо не можеше да направи, за да попречи на Изабел да говори.
— Знаете ли какво се случи в Тур, хер капитан? — попита Изабел. — Как вашите „Щуки“ стреляха по невинни жени и деца, които бягаха, за да спасят живота си, и хвърляха бомби по нас?
— Нас? — повтори той със замислено изражение.
— Аз бях там. Виждате белезите по лицето ми.
— Ах — кимна той. — Сигурно е било много неприятно.
Изабел застина като статуя. Зелените ѝ очи искряха на фона на червените и сините белези по бледата кожа.
— Неприятно.
— Помисли за Софи — напомни ѝ Виан с равен тон.
Изабел скръцна със зъби и по лицето ѝ се разля фалшива усмивка.
— Елате, капитан Бек, позволете да ви покажа вашето място.
За пръв път от един час насам Виан пое свободно глътка въздух. После бавно се отправи към кухнята, за да сипе храната.
Виан сервира вечерята в мълчание. Атмосферата около масата бе тежка, като плътен слой сажди, спуснал се над всички. Нервите на Виан бяха опънати до скъсване. Отвън слънцето клонеше към залез; розова светлина багреше прозорците.
— Искате ли малко вино, мадмоазел? — обърна се Бек към Изабел, докато си наливаше голяма чаша от бутилката „Сансер“, която бе донесъл на масата.
— Щом обикновените френски семейства не могат да си позволят да пият, хер капитан, как бих могла да му се насладя?
— Една глътка може би няма да…
Изабел довърши супата и стана от масата.
— Извинете ме. Повдига ми се.
— На мен също — заяви Софи. Скочи на крака и излезе след леля си от стаята със сведена глава като малкото кученце, следващо голямото куче водач.
Виан остана да седи напълно неподвижна на стола, лъжицата ѝ застина над купата със супа. Те я оставяха сама с него.
Сърцето ѝ пърхаше в гърдите. Тя остави внимателно лъжицата и попи уста със салфетката.
— Простете на сестра ми, хер капитан. Тя е своенравна и реагира необмислено.
— Моята дъщеря е същата. Очакваме само неприятности, когато порасне.
Това толкова изненада Виан, че тя се извърна към него.
— Имате дъщеря?
— Гизела — отвърна той и устните му се извиха в усмивка. — Тя е на шест, а майка ѝ вече не може да я накара да свърши най-обикновените задачи, като например да си измие зъбите. Нашата Гизела предпочита да построи крепост, отколкото да прочете книга. — Той въздъхна, все още усмихнат.
Това я обърка и притесни, да узнае такива подробности за него. Опита се да измисли подходящ отговор, но нервите ѝ бяха прекалено опънати. Взе лъжицата и отново започна да се храни.
Вечерята сякаш продължи цяла вечност, в мълчание, което я смазваше. В мига, в който той приключи и каза: „Беше много вкусно, благодаря“, тя скочи на крака и започна да раздига масата.
Слава богу, че той не я последва в кухнята. Остана в трапезарията, сам край масата, отпивайки от виното, което беше донесъл и което Виан знаеше, че има вкуса на есента — на круши и ябълки.
Когато изми, подсуши чиниите и ги подреди, нощта бе настъпила. Виан излезе от къщата и пристъпи на огрения от звездите двор, за да се наслади на краткия миг на покой. Върху каменната ограда се мярна сянка; може би някоя котка.
Чу зад гърба си стъпки, последвани от драскане на кибритена клечка и миризмата на сяра.
Тя отстъпи тихо назад, искаше ѝ се да се разтвори в сенките. Ако се движеше достатъчно тихо, може би щеше да успее да се върне в къщата през страничната врата, без да издава присъствието си. Настъпи клон, чу острия пукот под краката си и замръзна.
Той излезе от овощната градина.