— Мадам — заговори, — значи, вие също обичате звездната светлина. Извинете, че наруших уединението ви.
Виан се боеше да помръдне.
Капитанът скъси разстоянието помежду им, застана до нея, сякаш си бе у дома, и зарея поглед към овощната градина.
— Тук човек може да забрави, че там се води война — каза той.
Виан си помисли, че гласът му прозвуча тъжно, и това и напомни, че донякъде те си приличат, и двамата бяха далеч от любимите хора.
— Вашият… началник… каза, че всички военнопленници ще останат в Германия. Какво означава това? Ами нашите войници? Със сигурност не сте пленили всички.
— Не знам, мадам. Някои ще се върнат. Мнозина няма.
— Виж ти. Какъв прекрасен малък задушевен миг между двама нови приятели — разнесе се гласът на Изабел.
Виан потръпна, ужасена, че са я заловили да стои тук с германец, враг, мъж.
Изабел стоеше на лунната светлина, облечена в костюм с цвят на карамел; в едната си ръка стискаше дръжката на куфара, а в другата най-хубавата шапка на Виан от Коко Шанел в стил „Довил“.
— Взела си моята шапка — изтъкна сестра ѝ.
— Може да се наложи да чакам влака. Лицето ми все още е изранено от нацисткото нападение. — Докато го изричаше, се усмихваше на Бек. Всъщност не беше истинска усмивка.
Бек наклони глава и кимна отсечено.
— Очевидно имате да обсъдите някои неща помежду си. Ще се оттегля. — Отново кимна кратко и любезно, върна се в къщата и затвори вратата зад себе си.
— Не мога да остана тук — заяви Изабел.
— Разбира се, че можеш.
— Не желая да се сприятелявам с врага, Ви.
— По дяволите, Изабел. Да не си посмяла…
Изабел пристъпи по-близо.
— Ще изложа теб и Софи на риск. Рано или късно. Знаеш, че ще го направя. Ти ми каза, че трябва да защитя Софи. Това е единственият начин, по който мога да го направя. Ако остана, имам чувството, че ще експлодирам, Ви.
Гневът на Виан се стопи; без него почувства неизразима умора. Тази съществена разлика вечно бе съществувала между тях двете. Виан следваше правилата, а Изабел се бунтуваше. Дори в детството, когато тъгуваха, изразяваха различно емоциите си. Виан се потопи в мълчание след смъртта на маман, опита се да се преструва, че отхвърлянето на баща им не я бе наранило, докато Изабел се бунтуваше, устройваше сцени и бягаше, за да привлече внимание. Маман се бе заклела, че един ден двете ще станат най-добри приятелки. Никога това предсказание не е изглеждало по-малко вероятно.
Ала в момента Изабел имаше право. Виан постоянно щеше да се страхува какво ще каже или направи сестра ѝ в присъствието на капитана и ако трябваше да е честна, Виан нямаше сили за това.
— Как ще заминеш? И къде?
— С влак. До Париж. Ще телеграфирам, когато пристигна.
— Бъди внимателна. Не прави нищо глупаво.
— Аз? Познаваш ме добре.
Виан привлече Изабел в обятията си, притисна я силно до гърдите си, сетне я пусна.
Пътят към града беше толкова тъмен, че Изабел не можеше да види краката си. Беше неестествено тихо и напрегнато, като затаен дъх, докато не приближи до летището. Там чу звука от маршируващи ботуши върху набитата пръст, грохота на мотоциклетите и камионите, минаващи покрай оградата от бодлива тел, която опасваше склада за амуниции и припаси.
Незнайно откъде изникна камион, с изгасени фарове, профуча с грохот по шосето; тя отскочи от пътя му, препъвайки се в канавката.
Движението по улиците на града също беше трудно, наоколо цареше непрогледен мрак, тъй като всички витрини на магазините бяха тъмни, уличните лампи не светеха, а прозорците бяха затъмнени. Тишината беше злокобна и изнервяща. Стъпките ѝ отекваха прекалено шумно. С всяка измината крачка, Изабел осъзнаваше, че комендантският час бе настъпил, а тя го нарушаваше.
Шмугна се в една от уличките, вървеше несигурно по неравния тротоар, опипвайки каменните фасади за ориентир. Щом чуеше гласове, застиваше, притаяваше се в сенките, докато отново се възцари тишина. Стори ѝ се, че измина цяла вечност, докато стигне до крайната си цел: железопътната гара в края на града.
— Стой!
Изабел чу думата и в същото време прожектор я обля с бяла светлина. Тя беше една сянка, приведена под яркия лъч.
Приближи я германски часовой, с пушка на рамо.
— Ти си само едно момиче — промърмори той, пристъпвайки по-близо. — Знаеш за комендантския час, ja[32]? — попита строго.
Тя бавно се изправи срещу него със смелост, каквато не изпитваше.
— Знам, че не е позволено да сме навън толкова късно. Обаче случаят е спешен. Трябва да отида в Париж. Баща ми е болен.