— Къде е твоят аусвайс[33]?
— Нямам.
Германецът свали пушката от рамото си и я стисна в ръце.
— Не може да се пътува без аусвайс.
— Но…
— Върви си у дома, момиче, преди да пострадаш.
— Но…
— Веднага, преди да реша да се заема с теб.
Вътрешно Изабел крещеше от отчаяние. Струваше ѝ огромно усилие да се отдалечи от патрула, без да каже нито дума.
По обратния път към дома тя дори не си направи труда да се крие в сенките. Демонстрираше пренебрежението си към комендантския час, предизвиквайки ги отново да я спрат. Част от нея искаше да я заловят, за да даде воля на ругатните, крещящи в главата ѝ.
Това не можеше да бъде нейният живот. Заклещена като в капан в една къща с нацист, в град, който се бе предал без нито един вик на протест. Виан не бе единствената, която искаше да се самозалъгва, че Франция нито е капитулирала, нито е била завладяна. В града собствениците на магазините и кафенетата се усмихваха на германците, наливаха им шампанско и им продаваха най-хубавите парчета месо. Селяните свиваха рамене и продължаваха с живота си; о, те мърмореха неодобрително, клатеха глави и упътваха в погрешна посока, когато ги попитаха, но освен тези незначителни прояви на непокорство, не правеха нищо. Нищо чудно, че германските войници се държаха арогантно. Те бяха завзели този град без никаква съпротива. По дяволите, бяха направили същото с цяла Франция.
Но Изабел никога нямаше да забрави това, което бе видяла в полята край Тур.
Когато се прибра и се качи на горния етаж, в спалнята, която беше нейна като дете, тя затръшна яростно вратата зад гърба си. Малко по-късно усети цигарен дим, което я вбеси толкова много, че ѝ се искаше да закрещи.
Той беше там, долу, и пушеше цигара. Капитан Бек, с изсеченото си лице и фалшивата усмивка, който, ако пожелаеше, всеки миг можеше да ги изхвърли от тази къща. Поради каквато и да било причина или изобщо без причина. Отчаянието ѝ прерасна в ярост, каквато никога досега не бе изпитвала. Имаше чувството, че в нея тиктака бомба, която всеки момент ще експлодира. Едно погрешно движение — или дума — и Изабел можеше да избухне.
Отправи се с гневна крачка към спалнята на Виан и отвори вратата.
— Нужен е пропуск, за да напуснеш града — заяви тя с нарастващ гняв. — Копелетата няма да ни позволят да се качим на влака, за да видим семействата си.
— Това е положението — рече Виан в тъмнината.
Изабел не знаеше дали това, което долови в гласа на сестра си, бе облекчение или разочарование.
— Утре сутринта ще дойдеш в града с мен. Ще се редиш на опашките, докато аз съм в училище, и ще купиш това, което можеш.
— Но…
— Никакво „но“, Изабел. Сега си тук и ще останеш. Време е да поемеш част от тежестта. Трябва да мога да разчитам на теб.
През следващата седмица Изабел се опита да се държи примерно, но това беше невъзможно с онзи мъж, живеещ под същия покрив. Нощ след нощ не можеше да заспи. Лежеше в леглото, сама в мрака, докато си представяше най-лошото.
Тази сутрин, малко преди зазоряване, девойката се отказа от преструвките и стана от леглото. Изми си лицето, облече семпла памучна ежедневна рокля, уви шал около накълцаната си коса и слезе долу.
Виан седеше на дивана и плетеше на светлината на газената лампа до нея. В осветения кръг, който я отделяше от тъмнината, изглеждаше бледа и болнава; очевидно тя също не бе спала много през тази седмица. Вдигна изненадано глава към Изабел.
— Рано си станала.
— Чака ме един дълъг ден във висене по опашки. Най-добре е да тръгна по-рано — отвърна Изабел. — Първият на опашката взема най-добрата храна.
Виан остави плетката настрани и се изправи. Приглади роклята си (още едно напомняне, че той беше в къщата: нито една от тях не слизаше долу по нощница), отиде в кухнята и се върна с купоните за храна.
— Днес ни се полага месо.
Изабел грабна купоните от Виан, излезе от къщата и се гмурна в мрака на затъмнения свят.
Докато вървеше, зората пропукваше, осветявайки света — късче свят, който приличаше на Кариво, но беше изцяло чужд. Като минаваше покрай летището, с рев я задмина малка зелена кола с надпис отзад ПОЛИЦИЯ.
Гестапо.
На летището вече кипеше оживена дейност. Тя видя четирима часовои отпред — двама пред новопостроения портал и двама пред двойните врати на сградата. Нацистките знамена се вееха на ранния сутрешен бриз. Няколко самолета стояха на пистата, готови за излитане — за да хвърлят бомби над Англия и цяла Европа. Войници маршируваха пред червени надписи: ЗАБРАНЕНО. ВЛИЗАНЕТО СЕ НАКАЗВА СЪС СМЪРТ.