Изабел продължи да върви.
Когато пристигна пред месарницата, вече четири жени се бяха наредили на опашка. Тя застана най-отзад.
Точно тогава видя късче тебешир върху пътя, завряно до бордюра на тротоара. Веднага се досети как може да го използва.
Озърна се — никой не я гледаше. А и защо да го правят, когато наоколо гъмжеше от германски войници? Мъже в униформи важно се разхождаха из града, като пауни, купуваха всичко, което им привлечеше погледа. Нагли и шумни, често избухващи в смях. Неизменно учтиви, отваряха вратите пред жените и докосваха леко шапки, но не можеха да заблудят Изабел.
Тя се наведе, взе тебешира и го скри в джоба. Беше едновременно опасно и прекрасно само да го притежава. Започна да потупва нетърпеливо крак, докато чакаше да ѝ дойде редът.
— Добро утро — поздрави тя и подаде купоните за храна на съпругата на месаря, жена с уморено лице, с тънка коса и още по-тънки устни.
— Джолан, един килограм. Това е всичко, което остана.
— Кокали?
— Германците взеха всичкото хубаво месо, мадмоазел. Всъщност имате късмет. Свинското е verboten за французите, ако не знаете, но те не искат джолан. Ще го вземете или non[34]?
— Аз ще го взема — обади се някой зад нея.
— Аз също! — изкрещя друга жена.
— Вземам го — каза Изабел. Взе малкия пакет, увит в смачкана хартия и пристегнат с канап.
От отсрещната страна на улицата чу тропота на войнишки ботуши, маршируващи по калдъръма, дрънченето на саби в ножници, мъжки смях и мъркащите гласове на французойките, които топлеха леглата им. Трима германски войници седяха недалеч край маса пред кафенето.
— Мадмоазел? — извика и един от тях и ѝ махна. — Елате да пиете кафе с нас.
Тя вкопчи пръсти в плетената кошница със съкровището, увито в хартия, малко и оскъдно, и не им обърна внимание. Промъкна се край ъгъла и се шмугна в една алея, тясна и извита като всички улички в града. Проходите бяха малки и от улицата изглеждаха като задънени. Местните знаеха как да се ориентират из тях така лесно, както лодкар, познаващ блатиста река. Изабел продължи напред, незабелязана от никого. Всички магазини на алеята бяха затворени.
Плакатът на витрината на изоставения магазин за дамски шапки изобразяваше прегърбен старец с голям извит нос, със злобно и алчно изражение, стискащ торба с пари, а зад него се виждаха трупове сред локви кръв. Тя видя думата Juif — евреин — и спря.
Знаеше, че трябва да продължи да върви. В крайна сметка това беше само пропаганда, нескопосан опит да се обвинят евреите за всички беди на този свят и за тази война.
Въпреки това.
Озърна се наляво. На по-малко от петнайсетина метра се намираше „Льо Гранд“, главната улица, минаваща през града; отдясно имаше остър завой на алеята.
Изабел бръкна в джоба си и напипа парчето тебешир. Когато се увери, че наоколо бе чисто, тя написа върху плаката едно огромно V — знака на победата, зачертавайки колкото можа повече от нарисуваното лице.
Някой я сграбчи толкова силно за китката, че тя ахна. Парчето тебешир падна, изтрака върху настилката и се търкулна в една цепнатина.
— Мадмоазел — каза някакъв мъж, като я бутна грубо към плаката, който тя току-що бе обезобразила, като притисна бузата ѝ към хартията, така че да не може да го види, — знаете ли, че е verboten да се прави това? И наказанието е смърт?
Глава 10
Виан затвори очи и се помоли: Върни се по-бързо у дома, Антоан.
Това бе всичко, което си позволяваше, само тази малка молитва. Как можеше да се справи с всичко това — войната, капитан Бек и Изабел — сама?
Искаше да се отдаде на фантазиите, да се престори, че светът ѝ все още стои здраво на крака, а не се е килнал настрани; че затворената врата на стаята за гости не означава нищо, че миналата нощ Софи е прекарала в леглото на Виан, защото са заспали, докато тя ѝ четеше книжка, че в тази свежа ранна утрин Антоан е на двора, цепи дърва за зимата, до която има още месеци. Скоро ще си бъде у дома и ще каже: Е, днес няма да разнасям пощата. Може би ще ѝ сподели за последния пощенски печат — писмо от Африка или Америка — и ще я увлече в някоя романтична измислена история, свързана с него.
Вместо това тя прибра плетката в кошницата до дивана, обу ботушите и излезе навън, за да нацепи дърва. Докато се усети, и есента ще настъпи, а после зимата. Градината, изпотъпкана от бежанците, ѝ напомни, че оцеляването им виси на косъм. Вдигна брадвата и я стовари силно върху дървото.