Стисни. Вдигни. Замахни здраво. Сечи.
Всеки удар се разпростираше нагоре по ръцете ѝ, засядаше болезнено в мускулите на раменете. Потта струеше от порите, влажната ѝ коса лепнеше.
— Позволете на мен.
Тя застина с брадвата във въздуха.
Бек стоеше наблизо, в бричове и ботуши, само една тънка бяла фланелка покриваше гърдите му. Бледите му страни бяха порозовели от сутрешното бръснене и русата му коса беше мокра. Капки вода бяха паднали върху тениската и блещукаха на слънчевите лъчи.
Тя се почувства неудобно с пеньоара и работните ботуши, с къдрици, забодени с фуркети. Свали брадвата.
— Има някои неща в къщата, които мъжът е длъжен да върши. Вие сте прекалено нежна, за да цепите дърва.
— Мога да се справя.
— Разбира се, че можете, но защо е нужно? Вървете, мадам. Погрижете се за дъщеря си. Аз мога да ви направя тази малка услуга. Иначе моята майка ще ме набие с пръчката.
Тя смяташе да се отдръпне, ала някак си не го направи и ето че той издърпа нежно брадвата от ръката ѝ. Виан инстинктивно я задържа за секунда.
После погледите им се срещнаха.
Тя пусна дръжката и толкова бързо отстъпи назад, че се препъна. Той я улови за китката и я задържа права. Виан смотолеви смутено „благодаря“, обърна се и се отдалечи, опитвайки се да върви с изправен гръб. Беше ѝ нужна цялата смелост, която не беше кой знае колко голяма, за да не се затича. Въпреки това, когато стигна до входната врата, имаше чувството, че е бягала до тук от Париж. Изрита прекалено големите градинарски ботуши и видя как тупнаха глухо на пода един върху друг. Последното, което искаше, беше любезността на този мъж, нахлул в дома ѝ.
Затръшна вратата зад гърба си и отиде в кухнята, запали печката и сложи да ври тенджера с вода. Отиде в подножието на стълбището и извика на дъщеря си да слезе за закуска.
Трябваше да я извика два пъти — и да я заплаши — преди Софи да слезе, тътрузейки се надолу по стъпалата, с разрошена коса и нацупено изражение. Отново беше облякла моряшката си рокля. През десетте месеца, откакто Антоан бе заминал, дрехата ѝ бе умаляла, но тя продължаваше да я облича.
— Станала съм — промърмори тя, докато се влачеше към масата, където зае мястото си.
Виан сложи пред дъщеря си купа с царевична каша. Тази сутрин бе проявила разсипничество и бе добавила отгоре една лъжица конфитюр от праскови.
— Маман? Не чуваш ли? Някой чука на вратата.
Виан, която чуваше единствено туп-туп-туп на брадвата, поклати глава и отиде до вратата, за да отвори.
Рашел стоеше на прага с бебето на ръце и Сара, свита до полата ѝ.
— Днес с фуркети на главата ли ще преподаваш?
— О! — Виан се почувства като глупачка. Какво ѝ ставаше?
Днес беше последният училищен ден преди лятната ваканция. — Да вървим, Софи. Закъсняваме.
Тя хукна обратно в къщата и разчисти масата. Софи бе изблизала чинията си и Виан я остави в медния умивалник, за да я измие по-късно. Захлупи тенджерата с останалата каша и прибра буркана с конфитюра от праскови. Сетне изтича на горния етаж, за да се приготви.
Набързо свали фуркетите и разреса косата си на гладки вълни. Грабна шапката, ръкавиците и ръчната чанта и излезе от къщата. Завари Рашел и децата да я чакат край овощната градина.
Капитан Бек също беше там, застанал до бараката. На места по бялата му блуза бяха избили потни петна и платът бе залепнал към гърдите, разкривайки къдравите косъмчета отдолу. Брадвата бе вдигната небрежно на едното му рамо.
— А, здравейте — рече той.
Виан усети изпитателния поглед на Рашел.
Бек свали брадвата.
— Това ваша приятелка ли е, мадам?
— Рашел — процеди сковано тя. — Моята съседка. Това е хер капитан Бек. Той е… разквартируван у дома.
— Здравейте — повтори Бек и кимна любезно.
Виан сложи ръка на гърба на Софи и побутна леко дъщеря си. Всички закрачиха през високата трева в градината към прашното шосе.
— Той е красив — отбеляза Рашел, когато стигнаха до летището, зад чиято телена ограда кипеше оживена дейност. — Не ми каза това.
— Така ли?
— Напълно съм сигурна, че знаеш, че е красив, затова въпросът ти е много интересен. Що за човек е той?
— Германец.
— Войниците, които са разквартирувани в къщата на Клер Моро, приличат на наденици с крака. Чух, че се наливали с вино до козирката и хъркали като прасета. Мисля, че ти си късметлийка.
— Ти си късметлийката, Рашел. Никой не живее в къщата ти.
— Най-после и от бедността да има някаква полза. — Тя прегърна Виан. — Не бъди толкова умърлушена, Виан. Чух, че им е заповядано да се държат „коректно“.