Изабел отново остана мълчалива.
— Аз съм Анри Навар — каза той, когато приближи толкова много, че можеше да я докосне. — Не сме германци, нито работим с тях, мамзел. — Той я изгледа многозначително. — Не всички от нас стоят със скръстени ръце и наблюдават събитията отстрани. А сега, кажи защо надраска плаката им?
— Само това ми хрумна — отвърна тя.
— Което ще рече?
Изабел най-после издиша въздуха от дробовете си.
— Чух речта на Дьо Гол по радиото.
Анри се извърна към дъното на стаята и стрелна с поглед по-възрастния мъж. Тя наблюдаваше безмълвния разговор между двамата мъже. В края му разбра кой беше шефът: красивият комунист. Анри.
— Ако можеш да сториш нещо повече, ще го направиш ли? — попита най-после Анри, извръщайки се към нея.
— Какво имаш предвид? — поинтересува се Изабел.
— Има един мъж в Париж…
— Всъщност група, от Musée de l’Homme[36] — поправи го плещестият мъжага.
Анри вдигна ръка.
— Ние не казваме повече, отколкото се налага, Дидие. Както и да е, има един човек, печатар, който рискува живота си, за да пише позиви, които ние да разпространяваме. Може би ако успеем да накараме французите да се пробудят, да прогледнат и да осъзнаят какво се случва, страната и народът ни имат шанс.
Анри бръкна в голямата кожена торба, която висеше от стола му, и извади сноп листове. Заглавието се хвърли в очите ѝ: Vive le Général de Gaulle[37].
Текстът представляваше отворено писмо до маршал Петен, в което се критикуваше капитулацията. Накрая завършваше с думите: Nons sommes pour le général de Gaulle. Ние подкрепяме генерал Дьо Гол.
— Е? — рече Анри тихо и в тази единствена дума Изабел чу призива, който очакваше. — Ще ги разпространяваш ли?
— Аз?
— Ние сме комунисти и радикали — обясни Анри. — Те вече ни наблюдават. Ти си само едно момиче. При това много хубаво. Никой няма да те заподозре.
Изабел не се поколеба.
— Ще го направя.
Мъжете понечиха да ѝ благодарят, но Анри ги възпря.
— Печатарят рискува живота си, като пише тези позиви, а някои мъже или жени рискуват техния, като ги печатат. Ние рискуваме нашия, като ги внасяме тук. Но ти, Изабел, ти си тази, която ще бъде заловена, че ги разпространява. Ако те хванат. Не се заблуждавай. Това не е като да нарисуваш „V“ върху един плакат. Това провинение се наказва със смърт.
— Няма да ме заловят — заяви тя.
Анри ѝ се усмихна.
— На колко си години?
— Почти на деветнайсет.
— Ах — въздъхна той. — И как би могъл някой толкова млад да скрие подобно нещо от семейството си?
— Моето семейство не е проблем — увери го Изабел. — Те не ми обръщат внимание. Но… в нашата къща има разквартируван един германец. А и ще се наложи да нарушавам комендантския час.
— Няма да бъде лесно. Ще те разбера, ако се страхуваш. — Анри понечи да се извърне.
Изабел грабна снопа листовки от ръката му.
— Казах, че ще го направя.
Изабел бе опиянена от въодушевление. За пръв път след примирието тя не беше напълно сама в желанието си да направи нещо за Франция. Мъжете ѝ разказаха за съществуването на десетки групи като тяхната в цялата страна, които укрепваха и засилваха съпротивата, чието начало бе поставено от Дьо Гол. Колкото повече говореха те, толкова повече се вълнуваше Изабел от вероятността да се присъедини към тях. О, тя знаеше, че трябва да се страхува. (Те ѝ го повториха достатъчно често.)
Но това беше абсурдно — германците заплашваха със смърт заради разпространяването на няколко късчета хартия. Можеше да се отърве, ако я хванат; беше сигурна в това. Не че щяха да я заловят. Колко пъти се бе измъквала от заключено училище или се бе качвала на влак без билет и винаги бе успявала да избегне неприятностите? Красотата ѝ винаги я улесняваше да нарушава правилата, без да я наказват.
— Когато се сдобием с още позиви, как ще се свържем с теб? — попита Анри, когато ѝ отвори вратата, за да излезе.
Тя огледа улицата.
— Апартаментът над магазина за шапки на мадам Ла Фой. Още ли е свободен?
Анри кимна.
— Дръпни завесите, когато получите позивите. Аз ще дойда възможно най-скоро.
— Почукай четири пъти. Ако не отговорим, отмини — каза той и додаде след кратка пауза: — Бъди внимателна, Изабел.
Вратата се затвори помежду им.
Останала отново сама, Изабел погледна към кошницата. Позивите бяха скрити под кърпата на червени и бели квадрати. Отгоре лежеше увития в хартия джолан. Не беше кой знае какво прикритие. Трябваше да измисли нещо по-добро.