Тя закрачи надолу по алеята и зави към по-оживената улица. Небето притъмняваше. Беше прекарала целия ден с мъжете. Магазините затваряха; единствените хора, които се виждаха наоколо, бяха германски войници и няколко жени, решили да им правят компания. Масичките на тротоара пред кафенето бяха заети от униформени мъже, които ядяха най-хубавата храна и пиеха най-добрите вина.
Беше ѝ нужно цялото самообладание, за да върви бавно. В минутата, в която излезе извън града, тя се затича. Като приближи летището, беше потна и задъхана, но не забави ход. Продължи да тича през целия път, докато стигна до техния двор. Щом вратата се хлопна зад гърба ѝ, тя се наведе напред, дишайки тежко. Притисна ръка отстрани, за да спре острата болка, пронизваща ребрата ѝ, опитвайки се да си поеме дъх.
— Мамзел Росиньол, добре ли сте?
Изабел рязко се изправи.
Капитан Бек се бе появил на двора. Дали е бил тук преди нея?
— Капитане — промълви тя, докато се стараеше да успокои бесните удари на сърцето си. — Покрай мен мина конвой… аз… ъ, побягнах, за да се махна от пътя им.
— Конвой? Не съм го видял.
— То беше преди малко. А аз… понякога върша глупости. Изгубих представа за времето, докато разговарях с една приятелка и… ами… — Тя му отправи най-чаровната си усмивка и приглади накълцаната си коса, сякаш искаше да изглежда хубава пред него.
— Как бяха опашките днес?
— Безкрайни.
— Моля, позволете да отнеса кошницата вътре.
Девойката погледна към кошницата и видя крайчеца на бял
лист да се подава изпод ленената кърпа.
— Не, аз…
— О, настоявам. Ние сме джентълмени, нали знаете?
Дългите му добре поддържани пръсти се обвиха около ракитовата дръжка. Когато той се отправи към къщата, тя заситни до него.
— Днес следобед видях голяма група да се събира в кметството. Какво търси полицията на Виши тук?
— О. Това не бива да ви тревожи. — Той се спря пред входната врата и зачака тя да я отвори. Изабел заопипва непохватно дръжката в средата, завъртя я и отвори вратата. Въпреки че имаше пълното право да влезе, когато пожелае, той чакаше да бъде поканен, сякаш беше гостенин.
— Изабел, ти ли си? Къде беше досега? — Виан стана от дивана.
— Опашките днес бяха ужасни.
Софи скочи от пода пред камината, където играеше с Бебе.
— Какво донесе днес?
— Свински джолан — отвърна Изабел, мятайки тревожен поглед към кошницата в ръката на Бек.
— Това ли е всичко? — изненада се Виан. — Ами олио?
Софи се отпусна върху килима на пода, явно разочарована.
— Ще прибера джолана в мазето — каза Изабел и протегна ръка към кошницата.
— Моля, позволете на мен — възрази Бек. Той се взираше в Изабел, наблюдавайки я изпитателно. Или може би само така ѝ се струваше.
Виан запали свещ и я подаде на сестра си.
— Не я хаби. Побързай.
Като галантен кавалер Бек прекоси тъмната кухня и отвори вратата към мазето.
Изабел заслиза първа, като осветяваше пътя. Дървените стъпала проскърцваха под краката ѝ, докато не стъпи върху коравия пръстен под, в хладината на мрака. Дървените лавици като че ли се сключиха около тях, когато Бек застана до нея. Пламъкът на свещта разпръскваше трепкаща светлина пред тях.
Тя се опита да успокои треперещата си ръка, когато посегна към увития в хартия джолан. Сложи го на лавицата до намалелите продукти.
— Донеси три картофа и една ряпа — извика Виан отгоре. Изабел се стресна и леко подскочи при звука.
— Изглеждате нервна — отбеляза Бек. — Нали това е правилната дума, мамзел?
Пламъкът на свещта изпращя между тях.
— Днес в града имаше много кучета.
— Гестапо. Те обичат своите овчарки. Няма причина да се тревожите.
— Аз се страхувам… от големи кучета. Веднъж бях ухапана. Като дете.
Бек ѝ отправи усмивка, която се удължи от светлината на свещта.
Не поглеждай в кошницата. Но беше твърде късно. Тя видя още малко да се подава от скритите листовки.
— Нали знаете какви сме ние, момичетата — насили се да се усмихне Изабел. — Страхуваме се от всичко.
— Не бих ви описал точно така, мамзел.
Тя се протегна внимателно към кошницата и я издърпа от ръката му. Без да отмества очи от лицето му, остави кошницата върху рафта, отвъд светлината на свещта. Когато опасният товар бе скрит в тъмното, Изабел най-после издиша с облекчение.
Двамата се взираха един в друг, потънали в неловко мълчание.
Бек кимна.
— А сега аз трябва да вървя. Дойдох само за да взема някои документи за срещата тази вечер. — Извърна се към стълбата и започна да се изкачва нагоре.