Изабел последва капитана по тесните стъпала. Когато се появи в кухнята, Виан стоеше там намръщена, със скръстени ръце.
— Къде са картофите и ряпата? — попита.
— Забравих ги.
Виан въздъхна.
— Върви — рече тя. — Иди да ги вземеш.
Изабел се обърна и слезе отново в мазето. След като взе картофите и ряпата, приближи до кошницата и вдигна свещта, за да я освети. И ето го там: малкото триъгълно парче хартия, надзъртащо изпод кърпата. Девойката бързо измъкна позивите от кошницата и ги напъха в еластичните пликчета с жартиери. Почувствала хартията до кожата си, тя се качи усмихната горе.
На вечеря Изабел седеше със сестра си и племенницата си, ядеше воднистата супа със сух хляб от предишния ден и се опитваше да измисли какво да каже, но нищо не ѝ хрумваше. Софи, която, изглежда, не забелязваше напрежението около масата, бърбореше неспирно, разказваше история след история. Изабел потропваше нервно с крак, ослушвайки се за бръмченето на мотоциклет, приближаващ къщата, за потракването на токовете на германски ботуши пред прага, за рязкото, безпристрастно почукване по вратата. Погледът ѝ постоянно се стрелкаше към кухнята и вратата на мазето.
— Тази вечер се държиш странно — отбеляза Виан.
Изабел не ѝ обърна внимание. Когато вечерята най-после приключи, тя скочи от стола и заяви:
— Аз ще измия чиниите, Ви. Защо вие двете със Софи не си довършите играта на дама?
— Ти ще измиеш чиниите? — изуми се Виан и изгледа подозрително сестра си.
— Хайде, стига, и преди съм предлагала — отвърна Изабел.
— Не си спомням подобно нещо.
Изабел събра празните купи от супата и приборите. Беше предложила да раздигне масата само за да е заета, да прави нещо с ръцете си.
След като свърши, нямаше какво друго да прави. Вечерта бавно се влачеше. Виан, Софи и Изабел играха белот, но Изабел не можеше да се концентрира, беше прекалено нервна и възбудена. Измисли неубедително извинение и напусна рано играта, преструвайки се на уморена. В спалнята си на горния етаж легна върху одеялата, напълно облечена. Чакаше.
Минаваше полунощ, когато чу Бек да се връща. Чу го да влиза в двора, после до нея достигна миризмата на цигарен дим. По-късно той влезе в къщата — трополя наоколо с ботушите — но към един часа всичко отново притихна. Тя продължи да чака. В четири сутринта стана от леглото, облече износен плетен черен пуловер и карирана пола от туид. Разпра подгъва на лятното си палто и пъхна позивите под хастара, после надяна палтото и пристегна колана на талията. Напъха купоните за храна в предния джоб.
Докато слизаше надолу, потръпваше при всяко проскърцване на стъпалата. Стори ѝ се, че измина цяла вечност, докато стигне до входната врата, дори повече от вечност, но най-после беше там, отвори я тихо и я затвори зад себе си.
Ранната утрин беше студена и тъмна. Някъде се обади птица, навярно разбудена от отварянето на вратата. Девойката вдъхна уханието на рози и за миг застина, удивена колко обикновено изглежда всичко в този миг.
Оттук нататък нямаше връщане назад.
Тя мина през счупената порта, като често се озърташе към тънещата в мрак къща, очаквайки да види Бек, изправен, със скръстени ръце, заел войнска поза с разкрачени крака, обути в ботуши, да я наблюдава.
Но беше сама.
Първата ѝ спирка бе къщата на Рашел. Напоследък почти не доставяха поща, но жени като Рашел, чиито мъже бяха заминали, всеки ден проверяваха пощенските си кутии, надявайки се да стане чудо и да получат някаква вест.
Изабел повдигна края на палтото, потърси пипнешком разпраното място на копринения хастар и измъкна един позив. С чевръсто движение отвори пощенската кутия, пъхна листа вътре и бързо затвори капака.
Когато отново се озова на шосето, се озърна, но не видя никого.
Беше го направила!
Втората ѝ спирка беше фермата на стария Риве. Той беше комунист до мозъка на костите, революционер и бе изгубил сина си на фронта.
Когато се отърва и от последния позив, се чувстваше непобедима. Току-що се бе съмнало, бледите лъчи на слънцето позлатяваха сградите от варовик в града.
Тази сутрин Изабел беше първа на опашката пред магазина и заради това получи цялата дажба от краве масло. Сто и петдесет грама на месец. Две трети от една чаша.
Истинско съкровище.
Глава 11
Всеки ден през това дълго горещо лято Виан се събуждаше със списък от задачи. Тя (заедно със Софи и Изабел) засаждаха и разширяваха градината, пригодиха два стари библиотечни шкафа за клетки за зайци. Използва шестоъгълна телена мрежа, за да огради беседката. Сега най-романтичното място в имота вонеше на оборски тор, който събираха за градината. Тя го вземаше от фермера, живеещ малко по-надолу покрай шосето — стария Риве — в замяна на храна. Единственото време, когато наистина си почиваше и се чувстваше отново като някогашната Виан, беше в неделните сутрини, когато водеше Софи на църква (Изабел отказваше да посещава литургията) и след това пиеше кафе с Рашел, седнала на сянка в задния ѝ двор. Двете най-добри приятелки се уединяваха, разговаряха, смееха се, разменяха си шеги. Понякога Изабел им правеше компания, но тя предпочиташе да играе с децата, отколкото да говори с жените — което напълно устройваше Виан.