Разбира се, ежедневната работа беше необходима — нов начин да се подготвят за зимата, която изглеждаше още далеч, но щеше да пристигне като неканен гост във възможно най-лошия ден. Но по-важното беше, че запълваше времето ѝ. Докато работеше в градината, вареше конфитюр от ягоди или правеше туршия от краставички, тя не мислеше за Антоан и колко отдавна нямаше никаква вест от него. Най-много я измъчваше несигурността. Дали го бяха взели в плен? Дали лежеше ранен някъде? Или бе мъртъв? Или един ден ще вдигне глава и ще го види да върви, усмихнат, по шосето?
Толкова силно ѝ липсваше. Цялото ѝ същество копнееше за него. Тревожеше се. Това бяха нейните среднощни притеснения.
В този свят, сега изпълнен с лоши новини и неизвестност, най-голямата добра новина беше, че капитан Бек прекарваше по-голяма част от лятото надалеч, участвайки в една или друга военна кампания. В негово отсъствие животът в къщата следваше обичайния си ритъм. Изабел изпълняваше, без да се оплаква, всичко, за което я помолеше.
Вече бе настъпил октомври и дните бяха хладни и мрачни. Мислите на Виан се рееха напосоки, докато двете със Софи се прибираха у дома след училище. Тя усещаше, че единият ток на обувката ѝ се е разхлабил, което я караше да се чувства нестабилна. Затворените ѝ ниски черни обувки от ярешка кожа не бяха пригодени за такива ежедневни дълги преходи пеша, на каквито бяха подлагани през последните месеци. Едната подметка бе започнала да се разлепва при пръстите, заради което често се спъваше. Тревогата как ще подмени вещи като обувките никога не я напускаше. Наличието на купони не означаваше, че имаше обувки — или храна — които да се купят.
Ръката на Виан лежеше върху рамото на Софи, за да пази равновесие и за да държи дъщеря си по-близо. Нацистките войници бяха плъпнали навсякъде; обикаляха наоколо с камиони и мотоциклети с кошове, пълни с автомати. Маршируваха на площада, извисили гласове в победни песни.
Клаксонът на един военен камион изсвири към тях и те се отдръпнаха по-навътре по тротоара, докато конвоят отминаваше. Още нацисти.
— Това танте Изабел ли е? — попита Софи.
Виан погледна в посоката, където сочеше пръстът на дъщеря ѝ. Действително Изабел излизаше от една странична алея, стиснала кошницата. Тя изглеждаше… „Потайна“ беше единствената дума, която ѝ дойде на ума.
Потайна. В този момент десетки малки парченца си дойдоха по местата. Дребните несъответствия се подредиха. Изабел често напускаше „Льо Жарден“ в ранните утрини часове, много по-рано, отколкото бе нужно. Винаги разполагаше с витиевати извинения за отсъствията си, на които Виан почти не обръщаше внимание. Счупени токове на обувки, ответи от вятъра шапки, които трябвало да гони, куче я подплашило и застанало на пътя ѝ.
Дали не се измъкваше, за да се среща с някое момче?
— Танте Изабел! — изкрещя Софи.
Без да дочака отговор — или разрешение — Софи хукна по улицата. Избягна трима германски войници, които си подхвърляха топка.
— Merde — промърмори Виан. — Пардон — рече тя, заобиколи войниците и прекоси калдъръмената улица.
— Какво взе днес? — чу Софи да пита Изабел, докато протягаше ръка към ракитовата кошница.
Изабел плесна ръката на момичето. Силно.
Софи изпищя и отдръпна ръката си.
— Изабел! — рязко извика Виан. — Какво ти става?
Изабел имаше благоприличието да се изчерви.
— Съжалявам. Просто съм уморена. Цял ден висях по опашки. И за какво? Телешки кокал, по който почти няма месо, и кутия сухо мляко. Толкова е обезкуражаващо. Въпреки това не биваше да бъда груба. Извинявай, Софи.
— Може би ако сутрин не се измъкваш толкова рано, няма да си уморена — подхвърли Виан.
— Не се измъквам — възпротиви се Изабел. — Обикалям магазините за храна. Мислех, че това искаш от мен. И между другото, имаме нужда от велосипед. Тези разходки до града с неудобни обувки направо ме съсипват.