Виан съжали, че не познава по-добре сестра си, за да разгадае изражението в очите ѝ. Дали беше вина? Или тревога, или непокорство?
Софи улови Изабел за ръката и трите закрачиха към дома.
Виан старателно пренебрегваше промените в Кариво — нацистите заемаха толкова много място, плакатите върху варовиковите стени с новите антиеврейски лозунги бяха отблъскващи, а над вратите и от балконите висяха знамена с червено-черна свастика. Хората бяха започнали да напускат Кариво, изоставяйки домовете си на германците. Носеха се слухове, че бягат в Свободната зона, но никой не знаеше със сигурност. Магазини се затваряха и повече не се отваряха.
Тя чу зад гърба си наближаващи стъпки и изрече с равен глас:
— Да вървим по-бързо.
— Мадам Мориак, може ли за момент?
— Мили боже, той да не те преследва? — промърмори Изабел.
Виан бавно се обърна.
— Хер капитан — рече. Хората на улицата я наблюдаваха изпитателно, присвили неодобрително очи.
— Исках да ви кажа, че довечера ще закъснея и за съжаление, няма да вечерям с вас.
— Колко ужасно — измърка Изабел със сладко-горчив глас като изгорена захар.
Виан се опита да се усмихне, но наистина нямаше представа защо той я бе спрял.
— Ще ви запазя нещо…
— Nein. Nein[38]. Много сте любезна. — Капитанът се умълча.
Виан също.
Накрая Изабел въздъхна тежко.
— Ние се прибираме у дома, хер капитан.
— Мога ли да направя нещо за вас, хер капитан? — попита Виан.
Бек пристъпи по-близо.
— Знам колко се тревожехте за съпруга си, затова направих някои проучвания.
— О.
— Със съжаление трябва да ви уведомя, че новините не са добри. Вашият съпруг Антоан Мориак е бил пленен заедно с много от съгражданите си. Той е военнопленник. — Подаде ѝ списък с имена и купчина официални пощенски картички. — Той няма да си дойде у дома.
Виан не помнеше как е излязла от града. Знаеше, че Изабел е до нея и я придържа права, подтиквайки я да прави крачка след крачка, че Софи върви редом, сипейки въпроси, остри като въдички за риболов. Какво е военнопленник? Какво искаше да каже хер капитан, че папа няма да си дойде у дома? Никога ли?
Виан знаеше, че са се прибрали у дома, защото уханията от градината я посрещнаха, приветстваха я с добре дошла. Тя примигна, чувствайки се като човек, който току-що се е събудил от кома и открива, че светът е невъзвратимо променен.
— Софи — рече Изабел твърдо. — Иди да направиш кафе на майка си. Отвори кутията със сухо мляко.
— Но…
— Върви — подкани я Изабел.
Когато Софи излезе, Изабел се извърна към Виан и обхвана лицето ѝ в студените си шепи.
— Той ще бъде добре.
Виан имаше чувството, че я разкъсват късче по късче, че кръвта ѝ изтича и костите ѝ се стопяват, докато стои там, размишлявайки за нещо, което досега старателно бе избягвала: живота без него. Започна да трепери; зъбите ѝ затракаха.
— Ела да влезем в къщата да пийнеш кафе — рече Изабел.
В къщата? Тяхната къща? Призракът му щеше да бъде навсякъде — вдлъбнатината на дивана, където обичаше да сяда, за да почете; закачалката, на която висеше палтото му. И леглото.
Тя поклати глава, искаше да се разплаче, но сълзите ѝ бяха пресъхнали. Тази новина я бе опустошила. Дори не можеше да диша.
Внезапно единствената ѝ мисъл бе за неговия пуловер, който носеше. Започна трескаво да съблича дрехите си, смъкна палтото и жакета — пренебрегвайки силния вик на Изабел НЕ! — докато изхлузваше пуловера през глава и заравяше лице в меката вълна, опитвайки се да вдъхне уханието му в преждата — любимия му сапун, него.
Ала не долови нищо освен собствената си миризма. Отдръпна смачкания на топка пуловер от лицето си и се взря в него; опитваше се да си припомни последния път, когато Антоан го бе облякъл. Дръпна една изпусната бримка и тя се разплете в ръката ѝ, превръщайки се в малко валмо виненочервена прежда. Тя го откъсна и завърза конеца на възел, за да не се разплете ръкавът. В тези дни преждата беше нещо скъпоценно.
Тези дни.
Когато светът беше във война, всичко беше оскъдно и съпруга ти го нямаше.
— Не знам как ще живея сама.
— Какво искаш да кажеш? Ние сме сами от години. Откакто маман умря.
Виан примигна. Думите на сестра ѝ прозвучаха малко разбъркано, като че ли се движеха с погрешна скорост.
— Ти си била сама — каза тя. — Аз никога не съм била. Срещнах Антоан, когато бях на четиринайсет, забременях на шестнайсет и се омъжих за него едва на седемнайсет. Папа ми даде тази къща, за да се отърве от мен. Ето, виждаш ли, аз никога не съм била сама. Затова ти си толкова силна, а аз не съм.