— Трябва да бъдеш — заяви Изабел. — Заради Софи.
Виан пое дъх. Ето това беше. Причината, поради която не можеше да погълне купа с арсеник или да се хвърли пред влака.
Тя взе топчето вълна и го завърза за клона на ябълката. Тъмночервеният цвят се открои сред зелените и кафявите багри. Сега всеки ден, когато е в градината, когато влизаше през портата и когато береше ябълки, щеше да минава покрай тази клонка, ще вижда преждата и ще мисли за Антоан. И всеки път ще се моли — на него и на Бог — върни се у дома.
— Ела. — Изабел я прегърна и я притисна към себе си.
Вътре къщата отекваше с гласа на мъжа, който не беше там.
В този студен късен следобед Виан стоеше пред каменната къща на Рашел; небето над главата ѝ беше с цвета на пушек. Листата на дърветата, жълти, оранжеви и пурпурни, бяха започнали да потъмняват по краищата. Скоро щяха да опадат.
Виан се втренчи във вратата, искаше ѝ се да не се налага да бъде тук, но беше прочела имената от списъка, който Бек ѝ даде. Марк дьо Шамплен също фигурираше в него.
Когато най-после събра кураж да почука, Рашел отвори почти мигновено, облечена в стара домашна рокля и смъкнати вълнени чорапи. Жилетката ѝ бе провиснала на една страна, с неправилно закопчани копчета. Придаваше ѝ странен, изкривен вид.
— Виан! Влизай. Двете със Сара тъкмо правим оризов пудинг — разбира се, повечето с вода и желатин, но сложих и малко мляко.
Виан се насили да се усмихне. Остави приятелката си да я заведе в кухнята и да ѝ налее чаша с горчиво ерзац кафе — единственото, което можеха да купят. Виан промърмори някаква забележка за оризовия пудинг — дори не знаеше какво точно каза — когато Рашел се обърна и попита:
— Какво не е наред?
Виан се вторачи в приятелката си. Искаше да бъде силна — поне веднъж — но не можеше да възпре сълзите, напиращи в очите ѝ.
— Остани в кухнята — каза Рашел на Сара. — Ако чуеш, че брат ти се е събудил, иди да го вземеш. Ти — обърна се към Виан — ела с мен.
Хвана ръката на Виан и я поведе през малкия салон към спалнята си.
Виан приседна на леглото и вдигна глава към приятелката си. Мислено изреждаше имената от списъка, който ѝ бе дал Бек.
— Те са военнопленници, Рашел. Антоан и Марк, както и всички останали. Няма да се върнат у дома.
Три дни по-късно, в мразовитата съботна сутрин, Виан стоеше в класната стая и се взираше в групата жени, насядали по чиновете, които бяха прекалено малки за тях. Всички изглеждаха уморени и леко нащрек. Напоследък никой не изпитваше желание да общува с другите. Не беше ясно какво точно е verboten в разговорите за войната, а освен това жените в Кариво бяха изтощени. Прекарваха дните си във висене по опашки за недостатъчните дажби, а когато не бяха на опашките, те претърсваха околностите или се опитваха да продадат официалните си обувки или копринените си шалове, за да си купят самун хубав хляб. В дъното на стаята, заврени в ъгъла, Софи и Сара се бяха облегнали една на друга, с вдигнати колене, забили нос в книгите.
Рашел премести заспалия си син от едното рамо на другото и затвори вратата на класната стая.
— Благодаря на всички, че дойдохте. Знам колко е трудно през тези дни да се прави нещо повече от най-необходимото. — Жените промърмориха в знак на съгласие.
— Защо сме тук? — попита мадам Фурние уморено.
Виан пристъпи напред. Никога не се бе чувствала напълно удобно в компанията на някои от жените, много от които не харесаха Виан, когато на четиринайсет години се премести да живее тук. Когато Виан „улови“ Антоан — най-хубавия мъж в града — я харесваха още по-малко. Разбира се, онези дни бяха отдавна отминали и сега беше приятелка с тези жени, преподаваше на децата им, пазаруваше в магазините им, но въпреки това горчивината от младежките години не беше напълно изчезнала и тя все още изпитваше известно неудобство.
— Получих списък с френските военнопленници от Кариво. И аз съжалявам, ужасно съжалявам, че трябва да ви съобщя, че вашите съпрузи, както и моят и на Рашел, са в този списък. Казаха ми, че нашите мъже няма да се върнат у дома.
Тя замълча, за да даде възможност на жените да реагират. Мъка и загуба се изписаха по лицата около нея. Виан знаеше, че болката им е отражение на нейната. Въпреки това ѝ беше трудно да ги гледа и усети, че очите ѝ отново се навлажняват. Рашел пристъпи по-близо и улови ръката ѝ.