Софи седна начело на трапезата, надянала венеца от маргарити, който Антоан ѝ бе изплел край реката.
Виан остави подноса на масата. Апетитно ухание изпълни стаята — на печено свинско, хрупкав бекон и ябълки, карамелизирани в гъст винен сос, сгушени сред картофите с кафява коричка. Редом имаше купа с пресен грах, задушен в масло, подправен с естрагон, току-що набран от градината. И панер с франзелите, които Виан бе омесила и изпекла вчера сутринта.
Както винаги, Софи бъбреше неуморно по време на вечерята. В това отношение приличаше на своята танте[7] Изабел — момиче, което не можеше да си сдържа езика.
Най-после стигнаха до десерта — ile flottante, острови от изпечени целувки, плуващи в гъст crème anglaise[8] — и на масата се възцари доволна тишина.
— Е — подхвана най-после Виан, като остави настрани полупразната си десертна чиния, — време е да се измият чиниите.
— Ах, маман — простена Софи.
— Никакво хленчене — отсече Антоан. — Вече си голяма.
Виан и Софи отидоха в кухнята, както правеха всяка вечер, заеха местата си — Виан при дълбоката медна мивка, а Софи край каменния плот — и започнаха да мият и подсушават чиниите. Виан усети сладкия, остър аромат на цигарата, която Антоан изпушваше след вечеря, да се носи из къщата.
— Днес папа не се засмя на нито една от историите ми — отбеляза Софи, докато майка ѝ подреждаше чиниите върху грубата дървена стойка, висяща от стената. — Нещо не е наред с него.
— Не се е засмял? Е, това определено е повод за тревога.
— Той се тревожи за войната.
Войната. Отново.
Виан изкъшка дъщеря си от кухнята. Горе, в стаята на Софи, тя приседна върху двойното легло, заслушана в бърборенето ѝ, докато момичето обличаше пижамата си, после си изми зъбите и си легна.
Виан се наведе и я целуна за лека нощ.
— Страх ме е — промълви Софи. — Ще има ли война?
— Не се страхувай — успокои я майка ѝ. — Папа ще ни пази.
Но докато го изричаше, тя си спомни едно друго време, когато нейната маман ѝ бе казала същото: не се страхувай.
Тогава нейният баща бе заминал на фронта.
Софи не изглеждаше убедена.
— Но…
— Няма „но“. Няма за какво да се тревожиш. А сега заспивай.
Целуна отново дъщеря си, като задържа малко по-дълго устните си върху бузата на малкото момиче.
Виан слезе по стълбите и се отправи към задния двор. Навън нощта бе душна; въздухът ухаеше на жасмин. Тя откри Антоан да седи на един от металните столове върху тревата, краката му бяха протегнати, а тялото му бе изкривено неудобно на една страна.
Тя пристъпи до него и отпусна ръка върху рамото му. Той издиша дима и отново смукна дълбоко от цигарата. После вдигна глава към нея. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо и помръкнало. Почти непознато. Съпругът ѝ бръкна в джоба на жилетката и извади лист хартия.
— Мобилизиран съм, Виан. Както почти всички мъже между осемнайсет и трийсет и пет години.
— Мобилизиран? Но… ние не сме във война. Аз не…
— Трябва да се явя за военния сбор във вторник.
— Но… но… ти си пощаджия.
Той задържа погледа ѝ и тя внезапно почувства, че не ѝ достига въздух.
— Както изглежда, вече съм войник.
Глава 3
Виан познаваше донякъде войната. Може би не бойните схватки, дрънченето на оръжията и кръвта, но последиците. Макар че беше родена в мирно време, най-ранните ѝ спомени бяха от войната. Тя си спомняше разплаканата маман, която се сбогуваше с папа. Спомняше си глада и студа. Ала най-вече си спомняше колко различен беше баща ѝ, когато се завърна у дома, как накуцваше, въздишаше и мълчеше. Тогава започна да пие, затвори се в себе си и пренебрегваше семейството си. След това тя си спомняше затръшнатите врати, ожесточените спорове, преминаващи в неловки мълчания и отделните стаи, в които спяха родителите ѝ.
Бащата, който замина на война, не беше същият, който се върна. Тя се опита да го накара да я обича; по-важното, опита се и тя да го обича, ала в крайна сметка едното се оказа също толкова невъзможно, колкото и другото. През годините, след като той я изпрати в Кариво, Виан си изгради свой живот. Тя изпращаше на баща си картички за Коледа и рождените му дни, но никога не получи нито една в отговор и двамата рядко разговаряха. И какво имаше да си кажат? За разлика от Изабел, която изглеждаше неспособна да забрави, Виан разбираше — и приемаше — че когато маман умря, семейството ѝ завинаги се бе разпаднало. Той беше мъж, който просто не желаеше да бъде баща на децата си.