— Дадоха ми пощенски картички — продължи Виан. — Официални. За да можем да пишем на нашите съпрузи.
— Откъде се сдоби с толкова много картички? — попита мадам Фурние, докато бършеше очите си.
— Помолила е нейния германец за услуга — обади се Елен Рюел, съпругата на пекаря.
— Не съм! И той не е моят германец! — възмути се Виан. — Той е войник, който е разквартируван в дома ми. Трябваше ли да оставя германците да се настанят в „Льо Жарден“? Просто да си тръгна без нищо? Всяка къща или хотел в града със свободна стая бяха взети от тях. Аз не съм изключение.
Последваха още цъкания и мърморене. Някои жени кимнаха; други поклатиха глави.
— Аз щях да се самоубия, преди да позволя на някой от тях да се нанесе в дома ми — отсече Елен.
— Така ли, Елен? Наистина ли щеше да го направиш? — попита Виан. — А щеше ли първо да убиеш децата си, или да ги изхвърлиш на улицата да оцеляват сами?
Елен извърна поглед.
— Те се настаниха в хотела ми — обади се една жена. — И в повечето случаи се държат като джентълмени. Може би са малко недодялани. Разточителни.
— Джентълмени — процеди Елен злобно. — Ние сме свине за заколение. Ще видите. Свине, които дори не се съпротивляват.
— Напоследък не съм те виждала в месарницата — обърна се мадам Фурние към Виан с осъдителна нотка в гласа.
— Сестра ми идва вместо мен — отвърна Виан. Тя знаеше, че това е причината за неодобрението им; те се бояха, че на Виан ще ѝ предоставят, и тя ще се възползва, специални привилегии, недостъпни за тях. — Не бих взела храна, или каквото и да било, от врага. — Изведнъж ѝ се стори, че отново се е върнала в училище, когато популярните момичета я тормозеха.
— Виан се опитва да помогне — изрече Рашел достатъчно строго, за да ги накара да замълчат. Взе картичките от Виан и започна да им ги раздава.
Виан седна зад катедрата отпред и заби поглед в празната си картичка.
Чу неравномерното проскърцване на моливите на останалите жени върху картичките и бавно започна да пише:
Мой обични Антоан,
Ние сме добре. Софи расте и заяква и въпреки многото работа намерихме време през лятото, за да отидем на пикник край реката. Ние, аз, мисля за теб с всяко дихание и се моля да си добре. Не се тревожи за нас и си ела у дома.
Je t’aime[39], Антоан.
Буквите бяха толкова дребни, че тя се запита дали той ще може да ги разчете.
Дали ще получи картичката.
Дали е жив.
За бога, тя плачеше.
Рашел се приближи до нея и отпусна ръка върху рамото ѝ.
— Всички изпитваме същото — рече тихо.
Миг по-късно жените една по една станаха от местата си. Без да промълвят нито дума, се потътриха към катедрата и ѝ подадоха картичките си.
— Не им позволявай да те наранят — прошепна Рашел. — Те просто са изплашени.
— Аз също съм изплашена — отвърна Виан.
Рашел притисна картичката до гърдите си, а пръстите ѝ се разпростряха върху малкия квадрат хартия, сякаш имаше нужда да докосне всеки ъгъл.
— Нима бихме могли да не сме изплашени?
Когато се върнаха в „Льо Жарден“, мотоциклетът на Бек с автоматите в коша бе паркиран в тревата от вътрешната страна на портата.
— Искаш ли да дойдем у вас с теб? — обърна се Рашел към нея.
Виан се трогна от безпокойството в погледа на приятелката си. Знаеше, че ако помоли за помощ, ще я получи, но как би могъл някой да ѝ помогне?
— Не, merci. Всичко е наред. Той сигурно е забравил нещо и скоро ще си тръгне. Напоследък почти не се мярка тук.
— Къде е Изабел?
— Добър въпрос. Тя се измъква всяка петъчна сутрин още преди изгрев-слънце. — Наклони се към Рашел и прошепна: — Мисля, че се среща с някакво момче.
— Браво на нея.
Виан нямаше какво да отговори на това.
— Дали той ще изпрати картичките ни? — попита Рашел.
— Надявам се. — Виан се вгледа по-продължително в приятелката си. — Е, скоро ще разберем — додаде и поведе Софи в къщата. След като влязоха, заръча на Софи да се качи горе и да почете. Дъщеря ѝ бе свикнала с подобни нареждания и не възрази. Виан се стараеше да я държи колкото е възможно по-далеч от Бек.
Той седеше край масата в трапезарията, а пред него бяха пръснати листове. Когато тя влезе, мъжът вдигна глава. Капка мастило капна от перото на автоматичната му писалка и се разля като синьо съзвездие върху белия лист пред него.
— Мадам. Колко прекрасно. Радвам се, че се върнахте.
Тя предпазливо пристъпи към него, стиснала снопа пощенски картички. Бяха привързани с парче канап.