— Аз… тук има няколко пощенски картички… написани от приятелките ми в града… до нашите съпрузи… но не знаем къде да ги изпратим. Надявах се… че навярно вие ще можете да ни помогнете.
Тя пристъпи смутено от крак на крак, чувствайки се болезнено уязвима.
— Разбира се, мадам. За мен ще е удоволствие да ви направя тази услуга. Макар че ще отнеме доста време и проучване, за да се справя със задачата. — Той се изправи. — Всъщност в момента изготвям списък за моите началници в комендатурата. Те искат да узнаят имената на някои от учителите във вашето училище.
— О — промълви тя, без да разбира защо той ѝ казва това. Капитан Бек никога не говореше за работата си. Разбира се, те почти не разговаряха за нищо.
— Евреи. Комунисти. Хомосексуалисти. Масони. Свидетели на Йехова[40]. Познавате ли тези хора?
— Както знаете, хер капитан, аз съм католичка. В училище не говорим за такива неща. Във всеки случай нямам никаква представа кои са хомосексуалисти или масони.
— А. Значи, знаете за останалите.
— Не разбирам…
— Изразих се неясно. Моите извинения. Изключително много ще съм ви признателен, ако ми дадете имената на учителите във вашето училище, които са евреи или комунисти.
— Защо се нуждаете от имената им?
— Всъщност въпросът е по-скоро бюрократичен. Нали ни познавате нас, германците: обичаме да правим всякакви списъци. — Той ѝ се усмихна и издърпа един стол да седне.
Виан прикова поглед в празния лист върху масата; сетне го отмести към купчината пощенски картички в ръката си. Ако Антоан получи картичка от нея, може би щеше да ѝ отговори. Щеше поне да знае дали е жив.
— Това не е секретна информация, хер капитан. Всеки може да ви даде тези имена.
Той пристъпи към нея.
— С известно усилие, мадам, смятам, че мога да открия адреса на съпруга ви и да му изпратя колет от ваше име. Това жизнерадостно ли е?
— „Жизнерадостно“ не е правилната дума, хер капитан. Вие искате да ме попитате дали това ще е добре. — Виан шикалкавеше и го знаеше. Но което беше още по-лошо, беше напълно сигурна, че и той го знаеше.
— Ах. Благодаря ви, задето ме обучавате на вашия красив език. Моите извинения. — Той ѝ подаде писалката. — Не се тревожете, мадам. Това е просто бюрокрация.
Виан искаше да заяви, че няма да напише никакви имена, но какъв бе смисълът? Той лесно щеше да получи тази информация в града. Всички знаеха чии имена трябваше да фигурират в този списък. А за подобно неподчинение Бек можеше да я изхвърли от собствения ѝ дом — и тогава какво щеше да прави тя?
Жената се отпусна на стола, взе писалката и започна да пише имената. Чак когато стигна до края на листа, тя се спря и вдигна перото на писалката от хартията.
— Свърших — изрече с тих глас.
— Забравихте приятелката си.
— Така ли?
— Със сигурност искате да сте точна.
Тя прехапа нервно устна и сведе поглед към списъка с имената. Изведнъж с абсолютна сигурност осъзна, че не бива да прави това. Но нима имаше избор? Той беше господар в дома ѝ. Какво щеше да стане, ако му се опълчи? Бавно, усещайки, че ѝ се повдига, тя написа последното име от списъка.
Рашел дьо Шамплен.
Глава 12
В една много студена сутрин в края на ноември Виан се събуди с лице, мокро от сълзи. Отново бе сънувала Антоан.
Въздъхна и стана от леглото, като внимаваше да не събуди Софи. Виан бе спала напълно облечена, с вълнен жакет, пуловер, вълнени чорапи, вълнен панталон (на Антоан, отрязан отдолу, за да ѝ стане), плетена шапка и вълнени ръкавици с един пръст. Още не бе дошла Коледа, а студът вече бе настъпил. Сложи си и една жилетка, но не успя да се стопли.
Без да сваля ръкавиците, пъхна ръце в прореза в основата на матрака и извади кожената кесия, която Антоан ѝ бе оставил. Не бяха останали много пари. Много скоро щеше да се наложи да живеят само с учителската ѝ заплата.
Тя върна парите в кесията (броенето им се бе превърнало в мания, откакто времето се застуди) и слезе долу.
Вече никога нищо не достигаше. През нощта тръбите замръзваха и нямаха вода до обяд. Налагаше се Виан да оставя кофи, пълни с вода, близо до печката и камината, за да има за миене. Газта и електричеството бяха оскъдни, както и парите, затова пестеше и от двете. Пламъците на печката бяха толкова слаби, че водата едва се стопляше. Рядко палеха лампите.
Тя стъкми огъня, после се уви в дебелия пухен юрган и седна на дивана. До нея имаше торба с прежда, с която се бе сдобила, след като разплете един от старите си пуловери. Плетеше на Софи шал за Коледа и тези ранни утринни часове бяха единственото време, което можеше да отдели.
40
Религиозно течение, основано през 1876 г. в САЩ; по време на Втората световна война е забранено и преследвано в много държави заради спазвания от изповядващите го политически и национален неутралитет. — Б. пр.