Проскърцващите звуци в старата къща ѝ правеха компания и тя се съсредоточи върху бледосинята прежда и начина, по който потракващите куки потъваха и изскачаха от меките нишки, създавайки във всеки миг нещо, което преди това не бе съществувало. Плетенето успокояваше нервите ѝ и се превърна в обичаен сутрешен ритуал. Ако дадеше воля на мислите си, може би щеше да си спомни как майка ѝ седи до нея и я учи, повтаряйки: „Едно налице, две наопаки, точно така… красиво…“.
Или как Антоан слиза по стълбите, само по чорапи, усмихва ѝ се и я пита какво му плете…
Антоан.
Входната врата бавно се отвори, навявайки студен въздух и купчина листа. Влезе Изабел, в старото палто на Антоан, с ботуши до коленете и шал, увит около главата и врата, скриващ всичко освен очите ѝ. Видя Виан и се закова на място.
— О. Ти си станала. — Размота шала и закачи палтото. Виновното изражение на лицето ѝ не можеше да се сбърка. — Бях навън да нагледам пилетата.
Ръцете на Виан застинаха; куките спряха да потракват.
— Най-добре е да ми кажеш кой е той, това момче, с което се срещаш и заради което постоянно се измъкваш тайно от вкъщи.
— Кой е луд да ходи по срещи с момчета в този студ? — Изабел отиде при Виан, дръпна я, за да стане, и я поведе към огъня.
От внезапната топлина Виан потрепери. Досега не бе осъзнавала колко ѝ е студено.
— Ти — рече тя, изненадана, че това я накара да се усмихне. — Ти би се измъквала в студа, за да се срещнеш с момче.
— Трябва да е някой, който наистина си заслужава. Кларк Гейбъл може би.
Софи се втурна в стаята и се сгуши до майка си.
— Колко е хубаво — рече тя и простря ръце към пламъците.
За един красив, нежен миг Виан забрави тревогите си, после Изабел изведнъж го прекъсна:
— Е, май е по-добре да вървя. Трябва да съм първа на опашката пред месарницата.
— Добре е да хапнеш нещо, преди да излезеш — рече Виан.
— Дай моя дял на Софи — отвърна Изабел, облече отново палтото и уви шала около главата си.
Виан изпрати сестра си до вратата и я проследи с поглед как потъва в мрака, после се върна в кухнята, запали газената лампа и слезе в килера в мазето, където лавици опасваха каменните стени. Преди две години този килер беше претъпкан с буркани, пълни с гъша мас, пушени бутове и наденици.
А сега припасите на кафето от цикория вече почти привършваха. На дъното на големия стъклен буркан проблясваха последните кристалчета захар, а брашното беше по-скъпоценно от златото. Слава богу, че реколтата от зеленчуци беше богата, въпреки че градината бе опустошена от бежанците. Тя бе затворила в буркани и консервирала всеки плод и зеленчук, колкото и малки да бяха.
Протегна ръка към самуна хляб от непресято брашно, който вече мухлясваше. Едно варено яйце и препечена филийка съвсем не бяха достатъчна закуска за едно подрастващо момиче, но можеше да бъде и по-лошо.
— Искам още — заяви Софи, когато приключи.
— Не мога да ти дам — отвърна майка ѝ.
— Германците вземат цялата ни храна — каза Софи точно когато Бек излезе от стаята си, облечен в сиво-зелената си униформа.
— Софи — смъмри я Виан остро.
— Е, вярно е, млада госпожице, че германските войници вземат много храна от френските селяни, но мъжете, които се бият, трябва да ядат, нали?
Софи се намръщи насреща му.
— Не трябва ли всички да ядат?
— Oui, мамзел. А и ние, германците, не само вземаме, ние даваме на нашите приятели. — Той бръкна в джоба на униформата и извади блокче шоколад.
— Шоколад?
— Софи, не — възпря я Виан, но Бек омайваше дъщеря ѝ, дразнеше я, като правеше фокуси с шоколада, който се появяваше и изчезваше в ръката му. Най-накрая го даде на момичето, което изпищя възторжено и разкъса станиола.
Бек пристъпи към Виан.
— Изглеждате… тъжна тази сутрин — промълви тихо.
Жената не знаеше как да отговори.
Той ѝ се усмихна и излезе. Отвън, тя чу как мотоциклетът запали и потегли.
— Т’ва беше страашен шоколад — рече Софи, облизвайки устните си.
— Знаеш ли, може би е по-добре да изяждаш по едно парче всяка вечер, вместо да го излапаш наведнъж. А и не е нужно да споменавам, че една от човешките добродетели е споделянето с ближния.
— Танте Изабел казва, че е по-добре да си дързък, отколкото слаб. Казва още, че ако скочиш от скала, поне ще летиш, преди да паднеш.
— А, да. Това звучи типично за Изабел. Може би не е зле да я помолиш да ти разкаже за онзи път, когато си счупи китката, скачайки от дървото, на което поначало изобщо не биваше да се катери. Хайде, ставай, да вървим на училище.