Отвън двете застанаха край калния и заледен път да почакат Рашел и децата. Всички заедно поеха на дългото студено пътуване пеша към училището.
— Преди четири дни ми свърши кафето — заговори Рашел. — Осведомявам те, в случай че се чудиш защо съм такава вещица.
— Аз съм тази, която напоследък често избухва — отвърна Виан. Зачака Рашел да възрази, но тя я познаваше достатъчно добре, за да разбере кога зад едно обикновено заявление се крие нещо повече. — Работата е там, че… постоянно мисля за разни неща.
Списъкът. Беше написала имената преди седмици и нищо не се бе случило. Въпреки това тревогата не я напускаше.
— Антоан? Гладът? Измръзването до смърт? — усмихна се Рашел. — Коя от тези незначителни тревоги те е обсебила тази седмица?
Училищният звънец издрънча.
— Побързай, маман, закъсняваме. — Софи я сграбчи за ръката и я повлече напред.
Виан се остави да я водят нагоре по каменните стъпала. Тя, Софи и Сара влязоха в нейната класна стая, която вече бе пълна с ученици.
— Закъсняхте, мадам Мориак — усмихна се Жил. — Това е един ваш недостатък.
Всички се засмяха.
Виан съблече палтото си и го закачи.
— Както винаги, си много остроумен, Жил. Да видим ще продължиш ли да се усмихваш след контролното по правопис.
Този път учениците простенаха и Виан не можа да сдържи усмивката си, когато видя умърлушените им физиономии. Всички изглеждаха толкова оклюмали; а и честно казано, беше много трудно да се чувства човек другояче в тази студена стая със затъмнени прозорци, през които не проникваше достатъчно светлина, за да разпръсне сенките.
— О, какво пък толкова, тази сутрин е много студено. Може би имаме нужда от една игра на гоненица, която да ни сгрее кръвта.
Одобрителен рев огласи стаята. Виан едва смогна да грабне палтото си, преди да бъде пометена навън от класната стая от вълната от смеещи се деца.
Бяха на двора само няколко минути, когато Виан чу ръмженето на автомобили, приближаващи към училището.
Децата не обърнаха внимание — както изглеждаше, напоследък само самолетите им правеха впечатление — и продължиха с играта.
Виан отиде до края на сградата и надникна иззад ъгъла.
Черен мерцедес-бенц се изкачваше с рев по прашната алея, калниците му бяха украсени с малки знаменца със свастики, които се развяваха на студения вятър. Следваше го френска полицейска кола.
— Деца — извика Виан, забързана към двора, — елате тук! Стойте до мен.
Двама мъже завиха зад ъгъла и закрачиха към тях. Единият, когото не бе виждала никога досега, беше висок, елегантен мъж, с руса коса, облечен в дълго черно кожено палто. Железен кръст украсяваше високата права яка. Другия го познаваше; от години беше полицай в Кариво. Пол Жоилире. Антоан често отбелязваше, че мъжът е злобен и малодушен.
— Мадам Мориак — каза френският полицай, като кимна официално.
Не ѝ хареса погледът в очите му. Напомни ѝ на начина, по който понякога момчетата се споглеждаха един друг, когато смятаха да тормозят някое беззащитно дете.
— Bonjour[41], Пол.
— Тук сме заради някои от вашите колеги. Вие няма за какво да се притеснявате, мадам. Не фигурирате в списъка.
Списъкът.
— Какво искате от колегите ми? — чу се да пита тя, но гласът ѝ бе едва доловим, макар че децата бяха притихнали.
— Някои учители ще бъдат уволнени днес.
— Уволнени? Защо?
Нацисткият офицер махна с бледата си ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.
— Евреите, комунистите и масоните. Онези — продължи презрително, — на които повече не е разрешено да преподават в училище, да работят в държавни учреждения или в съдебната власт.
— Но…
Нацистът кимна към френския полицай, двамата се обърнаха като един и влязоха с наперена крачка в училището.
— Мадам Мориак? — Някой я дръпна за ръкава.
— Маман — изплака Софи. — Те не могат да го направят, нали?
— Разбира се, че могат — намеси се Жил. — Проклети нацистки копелета.
Виан трябваше да му се скара и да го накаже за нецензурния език, но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за списъка с имена, който бе дала на Бек.
Вече часове Виан се бореше със съвестта си. Тя продължи да преподава през остатъка от деня, въпреки че не можеше да си спомни как съумя. В съзнанието ѝ се бе загнездил погледът на Рашел, с който я прониза, докато излизаше от училището с останалите уволнени учители. Накрая, по обяд, макар че вече не достигаха преподаватели в училище, тя помоли друг колега да я замести в класната стая.