Сега стоеше в края на градския площад.
През целия път до тук си повтаряше какво ще каже, но когато видя нацисткото знаме да се развява над hôtel de ville, решителността ѝ се разколеба. Навсякъде, където и да погледнеше, имаше германски войници — вървяха по двама или яздеха великолепни охранени коне, или фучаха нагоре и надолу по улиците в блестящи черни ситроени. На отсрещната страна на площада, един нацист наду свирката си и удари с приклада на пушката възрастен мъж, който падна на колене.
Върви, Виан.
Тя се изкачи по каменните стъпала към затворените дъбови врати, където свежо избръснатият млад часовой я спря и настоя да узнае по каква работа е дошла.
— Тук съм, за да се видя с капитан Бек — отвърна тя.
— А. — Часовоят отвори вратата и посочи широкото каменно стълбище, като вдигна два пръста в знак, че трябва да се качи на втория етаж.
Виан пристъпи в голямата зала на кметството. Наоколо гъмжеше от мъже в униформи. Тя се опита да избегне погледите им, докато прекосяваше с бърза крачка фоайето на път към голямото стълбище, което изкачи под бдителния поглед на фюрера, чийто портрет заемаше по-голямата част от стената.
На втория етаж спря един мъж в униформа и го попита:
— Капитан Бек, s’il vous plaît[42]?
— Oui, мадам. — Той я поведе към вратата в дъното на коридора и почука енергично. Когато отвътре отговориха, офицерът отвори вратата.
Бек седеше зад бюро, инкрустирано в черно и златно — очевидно заграбено от някое от богатите имения в околността. На стените зад него бяха окачени портрет на Хитлер и множество военни карти. Върху бюрото имаше пишеща и циклостилна машина. В ъгъла се виждаше купчина конфискувани радиоапарати, но най-лошо от всичко беше храната. До задната стена бяха струпани безброй кутии с храна, осолени и сушени меса и шунка, пити кашкавал и сирена.
— Мадам Мориак — рече той и бързо се изправи. — Каква приятна изненада. — Приближи се към нея. — Какво мога да направя за вас?
— Става дума за учителите, които вие уволнихте от училището.
— Не съм аз, мадам.
Виан погледна към отворената врата зад тях, пристъпи към него и рече, снижавайки глас:
— Вие ми казахте, че списъкът с имена е просто бюрокрация.
— Съжалявам. Наистина. Това ми казаха.
— Ние имаме нужда от тях в училище.
— Присъствието ви тук е… може би опасно. — Той скъси малкото разстояние помежду им. — Вие не бихте желали да привличате вниманието към себе си, мадам Мориак. Не и тук. Има мъже… — Погледна към вратата и замълча. — Вървете, мадам.
— Ще ми се да не бяхте помолили за онази услуга.
— На мен също, мадам. — Той я изгледа разбиращо. — А сега си вървете. Моля ви. Не бива да сте тук.
Виан се извърна от капитан Бек — от цялата тази храна и портрета на фюрера — и напусна кабинета му. Докато слизаше по стълбите, видя как войниците я наблюдаваха, подсмихваха се един на друг, несъмнено се подиграваха на поредната французойка, преследваща красив германски офицер, който току-що бе разбил сърцето ѝ. Но чак когато пристъпи на огряната от слънцето улица, напълно осъзна грешката си.
Няколко жени бяха на площада или близо до него и я видяха как излиза от нацисткото леговище.
Една от жените беше Изабел.
Виан забърза надолу по стъпалата към Елен Рюел, съпругата на пекаря, която доставяше хляб за комендантството.
— Осъществявате светски контакти, мадам Мориак? — подхвърли Елен лукаво, докато Виан я подминаваше с бърза крачка.
Изабел почти се затича към нея. С примирена въздишка Виан застина на място, изчаквайки сестра ѝ да дойде при нея.
— Какво си правила там? — попита настоятелно Изабел с прекалено висок тон или може би просто така прозвуча в ушите на Виан.
— Днес уволниха учителите в училище. Не. Не всички от тях, само евреите, масоните и комунистите. — Споменът набъбна в гърдите ѝ, повдигна ѝ се. Пред очите ѝ отново изникна картината на притихналия коридор и смутените учители, които останаха. Никой не знаеше какво да прави, как да се противопостави на нацистите.
— Само те, а? — натърти Изабел с изопнато лице.
— Не исках да прозвучи така. Исках да уточня. Те не уволниха всички учители. — Дори в собствените ѝ уши извинението прозвуча неубедително, затова тя млъкна.
— Всичко това не обяснява присъствието ти в тяхната главна квартира.
— Аз… мислех, че капитан Бек ще може да ни помогне. Да помогне на Рашел.