— Отишла си при Бек за услуга?
— Налагаше се.
— Французойките не молят нацистите за услуга, Виан. Mon Dieu, би трябвало да го знаеш.
— Знам — отвърна Виан предизвикателно. — Но…
— Но какво?
Виан не можеше да издържа повече.
— Аз му дадох списък с имена.
Изабел се вцепени. За един миг сякаш престана да диша. Погледът, с който измери Виан, болеше повече от плесница през лицето.
— Как можа да го направиш? Ти ли им даде името на Рашел?
— Аз н-не знаех — заекна Виан. — Как можех да зная? Той каза, че е просто бюрокрация. — Сграбчи ръката на сестра си. — Прости ми, Изабел. Наистина. Не знаех.
— Не за моята прошка трябва да молиш, Виан.
Виан усети изгарящ до кости срам. Как можеше да е толкова глупава и как, в името Божие, щеше да изкупи греха си? Погледна към часовника на китката си. Часовете скоро щяха да свършат.
— Отиди в училище — каза Виан. — Вземи Софи и Сара и ги заведи у дома. Аз трябва да свърша нещо.
— Каквото и да е то, надявам се, че добре си го обмислила.
— Върви — подкани я Виан уморено.
Параклисът „Света Жана“ беше малка каменна нормандска църква в края на града. Зад него, сред средновековните каменни стени, се намираше манастирът „Сестрите на свети Йосиф“, чиито монахини се грижеха за сиропиталище и училище.
Виан влезе в църквата, стъпките ѝ отекваха по студения каменен под; дъхът ѝ образуваше облаче пред нея. Тя свали ръкавиците, за да докосне с върховете на пръстите си замръзналата светена вода. Прекръсти се и отиде до една празна пейка и коленичи. Затвори очи и сведе глава в молитва.
Нуждаеше се от напътствие — и прошка, но за пръв път в живота си не можеше да намери думи за своята молитва. Как можеше да ѝ бъде простено за такава глупава, неразумна постъпка?
Бог виждаше вината и страха ѝ и Той щеше да я съди. Отпусна преплетените си в молитвен жест ръце, изправи се и седна на дървената пейка.
— Виан Мориак, това ти ли си?
Майката игуменка Мари-Терез пристъпи до Виан и седна. Зачака Виан да заговори. Между тях винаги е било така. Виан беше на шестнайсет и бременна, когато за пръв път дойде да потърси съвета ѝ. Майката игуменка утеши младото момиче, след като папа я нарече позор; майката игуменка бе тази, която организира прибързаната сватба и уговори папа да позволи на Виан и Антоан да превърнат „Льо Жарден“ в свой дом; майката игуменка бе уверила Виан, че едно дете винаги е чудо и че младежката любов може да издържи изпитанията и да оцелее през годините.
— Вие знаете, че в дома ми е разквартируван германски офицер — заговори Виан накрая.
— Те са настанени във всички големи къщи и всеки хотел.
— Той поиска от мен да му кажа имената на учителите в нашето училище, които са евреи, комунисти и масони.
— А. И ти си му ги съобщила.
— Постъпих като глупачка, както ме нарече Изабел, нали?
— Ти не си глупачка, Виан. — Възрастната монахиня се взря във Виан. — А сестра ти винаги съди прибързано. Определено си спомням това за нея.
— Питам се дали щяха да узнаят тези имена и без моята помощ.
— Те уволниха евреите от заеманите им постове в целия град. Не го ли знаеш? Мосю Пеноа вече не е началник на пощата, а съдия Брайе беше сменен. Получих вести от Париж, че директорката на колежа „Савинье“ е била принудена да се пенсионира, както и всички певци евреи в Операта. Може би са се нуждаели от помощта ти, а може би не — каза майката игуменка с едновременно строг и нежен глас. — Но това няма значение.
— Какво имате предвид?
— Мисля, че докато тази война продължава, всички ние ще трябва да се вгледаме по-надълбоко в душите си. Тези въпроси не са за тях, а за нас.
Виан усети как сълзи запариха в очите ѝ.
— Вече не знам какво да правя. Антоан винаги се е грижел за всичко. Вермахтът и Гестапо са повече, отколкото мога да понеса.
— Не мисли за това, кои са те. Мисли за това, коя си ти, с кои жертви можеш да се примириш и кои ще те сломят.
— Всичко ме сломява. Трябва повече да приличам на Изабел. Тя е толкова уверена за всичко. За нея тази война е черно и бяло. Изглежда, нищо не я плаши.
— Изабел също има съмнения и колебания. Като всички нас. Вече съм го преживяла, в Голямата война. Знам, че трудностите и изпитанията едва сега започват. Ти трябва да бъдеш силна.
— Като вярвам в Бог.
— Да, разбира се, но не само като вярваш в Бог. Боя се, че молитвите и вярата няма да са достатъчни. Пътят на праведността често е опасен. Подготви се, Виан. Това е едва първото ти изпитание. Поучи се от него. — Майката игуменка се наведе напред и отново прегърна Виан. Виан се вкопчи в нея, лицето ѝ се притисна до грубото вълнено расо.