Когато се отдръпна, се чувстваше малко по-добре.
Майката игуменка се изправи, улови ръката на Виан и я дръпна, за да стане.
— Може би тази седмица ще отделиш време да посетиш децата и да се позанимаваш с тях? Те много обичат, когато ги учиш да рисуват. Както можеш да си представиш, напоследък има много мрънкания и оплаквания от празни стомаси. Слава на Бога, че монахините имат прекрасна градина, а козето мляко и сирене са божия благодат. При все това…
— Да — съгласи се Виан. Всички знаеха какво означава да се затегнат коланите, особено за децата.
— Ти не си сама и не си отговорна за всичко — рече нежно майката игуменка. — Поискай помощ, когато се нуждаеш от нея, и я дай, когато можеш. Мисля, че така служим на Бог — на нас самите и на останалите — в мрачни времена като тези.
Ти не си отговорна за всичко.
През целия път до дома Виан размишляваше над думите на майката игуменка.
Тя винаги бе намирала утеха във вярата. Когато маман започна да кашля и после когато кашлицата ѝ се превърна в сухи трескави пристъпи, които оставяха кървава диря върху носните кърпички, Виан се молеше на Бог за всичко, от което се нуждаеше. Помощ. Напътствия. Как да излъжат смъртта, надвиснала над тях. На четиринайсет тя обеща на Господ каквото и да е — всичко — само и само Той да спаси живота на маман. Когато молбите ѝ останаха нечути, тя се обърна към Господ и се помоли да ѝ даде сили, за да се справи с последствията — своята самота, студенината на папа, гневното мълчание и пиянските изблици, хленчещата настойчивост на Изабел, просеща внимание.
От време на време се обръщаше към Бог, молеше за помощ, обещаваше безрезервната си вяра. Искаше да повярва, че тя не е сама и не носи цялата отговорност, а че по-скоро животът ѝ протича според Неговия план, въпреки че тя не можеше да го види.
Сега тази надежда бе крехка и уязвима като фино стъкло.
Тя беше сама и никой друг не бе отговорен, освен нацистите.
И тя бе направила ужасна, огромна грешка. Не можеше да я заличи, колкото и да се надяваше на такава възможност; не можеше да я поправи, но една добра жена щеше да поеме отговорността — и вината — и да се извини. Каквото и друго да беше или да не беше, каквито и да бяха недостатъците ѝ, тя искаше да бъде добра жена.
И затова знаеше какво трябва да направи.
Знаеше го, но когато стигна пред прага на къщата на Рашел, установи, че не може да помръдне. Краката ѝ натежаха, а още повече сърцето ѝ.
Тя пое дълбоко дъх и почука на вратата. Чу се тътрене на крака и след миг вратата се отвори. Рашел държеше спящия си син в едната си ръка, а от другата висеше гащеризон.
— Виан — усмихна се тя, — влизай.
Виан едва не се поддаде на малодушието. О, Рашел, отбих се само за да те видя. Вместо това пое дълбоко дъх и влезе след приятелката си в дома ѝ. Зае обичайното си място в удобния тапициран стол до пращящия огън в камината.
— Вземи Ари, аз ще направя кафе.
Виан протегна ръце към спящото бебе и го взе в прегръдките си. Той се сгуши в нея и тя го погали по гръбчето и го целуна по темето.
— Чухме, че някои колети са били доставени на военнопленниците в лагерите от Червения кръст — каза Рашел след минута, като влезе в стаята с две чаши кафе. Остави едната върху масичката до Виан. — Къде са момичетата?
— У дома, с Изабел. Навярно се учат как да стрелят с пушка.
Рашел се засмя.
— Има и по-лоши умения. — Свали гащеризона от рамото си и го хвърли в плетения кош при останалите дрехи за изкърпване. После седна срещу Виан.
Виан вдъхна дълбоко сладкото бебешко ухание. Когато вдигна глава, Рашел се взираше в нея.
— Това е един от онези дни, нали? — попита тихо.
Виан ѝ се усмихна треперливо. Рашел знаеше колко силно понякога тъгуваше Виан за изгубените си бебета и колко дълбоко се молеше за още деца. Между тях имаше трудни моменти — не много, съвсем малко — когато Рашел забременя с Ари. Радостта на Виан за Рашел бе примесена… със зрънце завист.
— Не — отвърна тя. — Вдигна леко брадичка и погледна приятелката си в очите. — Трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
Гостенката пое дълбоко въздух.
— Спомняш ли си деня, когато написахме картичките? И че капитан Бек ме чакаше, когато се прибрах у дома?
— Oui. Аз ти предложих да дойда с теб.
— Съжалявам, че не дойде, макар че не съм сигурна дали щеше да има някаква разлика. Той просто щеше да изчака, докато си тръгнеш.