Рашел понечи да се надигне.
— Той да не би…
— Не, не — побърза да я прекъсне Виан. — Не е това. През онзи ден, когато се върнах, го заварих да работи край масата в трапезарията. Той… ме помоли да напиша списък с имена. Искаше да знае кои учители в училище са евреи или комунисти. — Тя замълча. — Попита и за хомосексуалистите и масоните, като че ли хората говорят за подобни неща.
— И ти си му казала, че не знаеш?
Срамът застави Виан да отвърне поглед, но само за секунда. Насили се да продължи:
— Аз му написах името ти, Рашел. Заедно с останалите.
Рашел застина неподвижно; кръвта се отдръпна от лицето ѝ, тъмните очи се откроиха още по-силно.
— И те ни уволниха.
Виан преглътна мъчително и кимна.
Рашел стана, мина покрай Виан, без да спира, игнорирайки мълчаливата ѝ молба: моля те, Рашел, отдръпвайки се, за да не бъде докосната. Отиде в спалнята си и трясна вратата.
Минутите бавно се нижеха в поети дихания и заседнали в гърлото молитви, във въздишките на стола. Виан наблюдаваше как тънките черни стрелки на часовника на камината тиктакат напред. Потупваше бебето по гърба в ритъма на изминалите минути.
Най-после вратата се отвори. Рашел се върна в стаята. Косата ѝ бе разрошена, сякаш неспирно бе прокарвала пръсти през нея; бузите ѝ бяха на петна от тревога или гняв. А може би и от двете. Очите ѝ бяха зачервени от пролетите сълзи.
— Съжалявам — пророни Виан. — Прости ми.
Рашел приближи, спря пред нея и я погледна. В очите ѝ лумнаха гневни пламъци, тутакси потушени от примирението.
— Всички в града знаят, че съм еврейка, Виан. Винаги съм се гордяла с това.
— Знам. Това си повтарям и аз. Въпреки това не биваше да му помагам. Съжалявам. Не бих те наранила за нищо на света. Надявам се, че го знаеш.
— Разбира се, че го знам — промълви Рашел тихо. — Но, Ви, трябва да бъдеш по-внимателна. Знам, че Бек е млад и красив, дружелюбен и любезен, но той е нацист, а те са опасни.
Зимата на 1940 г. беше най-студената, откакто всички се помнеха. Всеки ден валеше сняг, покривайки с дебело пухкаво одеяло дърветата и полята; ледени висулки блещукаха от клюмналите клони на дърветата.
Въпреки това Изабел се събуждаше всяка петъчна сутрин часове преди зазоряване и разнасяше „терористичните позиви“, както ги наричаха нацистите. Позивите от миналата седмица съобщаваха за военните операции в Северна Африка и предупреждаваха французите, че ограниченията на храна през зимата не са резултат от британската блокада — както твърдеше нацистката пропаганда — а са по-скоро следствие от безогледното плячкосване от германците на всичко, което Франция произвеждаше.
Изабел разпространяваше тези позиви вече месеци и ако трябваше да бъде честна, не забелязваше да оказват голямо въздействие върху хората от Кариво. Доста от селяните продължаваха да поддържат Петен. А мнозина не се интересуваха. Обезпокоителен брой от съседите ѝ поглеждаха на германците и си мислеха: толкова са млади, почти момчета, и продължаваха да се влачат през живота със сведени глави, водени от единствената мисъл да стоят по-далеч от всяка опасност.
Разбира се, нацистите бяха забелязали позивите. Някои от сънародниците ѝ бяха готови да използват всякаква възможност, за да се подмажат — и да дадат на нацистите позивите, които намираха в пощенските си кутии, беше добро начало.
Изабел знаеше, че германците търсят тези, които печатат и разпространяват позивите, но не си даваха много зор. Особено през тези снежни дни, когато всички говореха само за „Лондонския блиц“[43]. Навярно нацистите знаеха, че един лист хартия не е достатъчен, за да повлияе върху хода на войната.
Днес Изабел лежеше в леглото, Софи се бе свила до нея като тънко стъбло на папрат, а Виан спеше непробудно от другата страна на момичето. Сега трите спяха заедно в леглото на Виан. През последния месец бяха струпали в леглото всеки юрган и одеяло, които успяха да изнамерят в къщата. Изабел лежеше и гледаше как дъхът и образува малки бели облачета, чезнещи в мразовитата стая.
Знаеше колко студен ще е подът дори през вълнените чорапи, с които си бе легнала. Знаеше и че това ще е последният път през целия ден, когато ще ѝ е топло. Събра сили и се измъкна изпод купчината юргани и одеяла. До нея Софи изпъшка в съня си и се претъркули до топлото тяло на майка си.
Когато краката на Изабел докоснаха пода, остра болка прониза пищялите ѝ. Тя потръпна и закуцука към вратата.
Стълбището сякаш беше безконечно; болката в краката беше почти непоносима. Проклетите подути измръзнали места. Всички страдаха от тях тази зима. Предполагаше се, че бяха от липсата на масло и мазнини, но Изабел знаеше, че са причинени от студеното време, чорапите на дупки и обувките, които се разпадаха по шевовете.
43
Или „Големия блиц“ — бомбардировката на Великобритания от нацистка Германия в периода от септември 1940 до 10 май 1941; убити са повече от 40 000 мирни жители, половината от тях в Лондон, където много сгради са били разрушени. — Б. пр.