— Това не е, като да избягаш, за да отидеш на цирк, Изабел.
— Но… ти вярваш, че мога да направя това?
— Разбира се. — Виан сви рамене. — Толкова е глупаво.
Изабел изглеждаше странно унила.
— Просто стой далеч от Бек, докато ме няма. Не му вярвай.
— Това не е ли типично за теб? Достатъчно се тревожиш за мен, за да ме предупредиш, но не е достатъчно, за да останеш с мен. Има значение само това, което ти искаш. Двете със Софи можем да изгнием, но теб няма да те е грижа.
— Това не е вярно.
— Не е ли? Върви в Париж. Забавлявай се, но нито за минута недей да забравяш, че изоставяш племенницата си и мен. — Виан скръсти ръце и погледна към мъжа в двора ѝ, който надзираваше оплячкосването на къщата и. — С него.
Глава 14
27 април 1995
Крайбрежието на Орегон
Ръцете ми са привързани към тялото като крилата на пиле за печене. Знам, че тези модерни предпазни колани са хубаво нещо, но ме карат да изпитвам клаустрофобия. Аз принадлежа към поколението, което не очаква да бъде защитавано от всяка опасност.
Помня как беше някога, в онези дни, когато се изискваше човек да взема мъдри решения. Ние познавахме рисковете и въпреки това ги поемахме. Спомням си как карам прекалено бързо стария си шевролет, кракът ми натиска докрай педала на газта, пуша цигара и слушам Прайс, който пее „Lawdy, miss Clawdy“ през малките тонколони, докато децата се търкалят на задната седалка като кегли за боулинг.
Синът ми се бои, че може да политна рязко напред, и предполагам, страхът му е основателен. През последния месец целият ми живот се преобърна с краката нагоре. В предния ми двор има табела с надпис: ПРОДАДЕНО, и аз напускам дома си.
— Алеята е много красива, нали? — казва синът ми. Това прави той; изпълва тишината с думи, при това внимателно ги подбира. Точно това го прави добър хирург. Прецизността.
— Да.
Той завива към паркинга. Както и алеята, и той е опасан от разцъфнали дървета. Малките бели цветчета се сипят по земята като късчета дантела върху пода на шивачницата, ослепително бели върху черния асфалт.
Аз се опитвам да разкопчая предпазния колан, докато паркираме. Напоследък ръцете не ми се подчиняват. Това ме разстройва толкова много, че изругавам на глас.
— Остави на мен — казва синът ми и се протяга да ме освободи от колана.
Слиза от автомобила и е от моята страна, преди дори да съм си взела чантата.
Вратата се отваря. Той ме улавя за ръката и ми помага да сляза от колата. Докато изминем краткото разстояние между паркинга и входа, се налага два пъти да спирам, за да си поема дъх.
— Дърветата са толкова красиви по това време на годината — отбелязва синът ми, докато прекосяваме заедно паркинга.
— Да. — Това са разцъфтели сливови дръвчета, великолепни в розовите си багри, но аз внезапно се сещам за кестените, нацъфтели по Шанз-Елизе.
Синът ми стиска по-здраво ръката ми. Това е напомняне, че той разбира болката да напусна дома, превърнал се в мое убежище през последните петдесет години. Но в момента трябва да гледам напред, а не назад.
Към дома за възрастни хора и клиниката „Океанска вълна“.
За да бъда честна, мястото не изглежда зле, може би има малко индустриален вид с прозорците си с прави, строги форми, идеално поддържаната морава отпред и американското знаме, веещо се над вратата. Сградата е дълга и ниска. Предполагам, че е строена през 70-те, когато всичко беше грозно. Има две крила, от които се излиза в централния двор, където навярно възрастните обитатели на дома седят в инвалидните си колички с лица, извърнати към слънцето, и чакат. Слава богу, аз не съм настанена в източното крило на сградата — където се помещава клиниката. Поне засега. За щастие, все още мога да бъда господарка на живота си и да живея в отделен апартамент.
Жулиен ми отваря вратата и аз влизам вътре. Първото, което виждам, е просторно фоайе, с рецепция като в крайбрежен хотел, ведно с рибарска мрежа, пълна с миди, висяща на стената. Представям си как по Коледа окачват коледна украса по мрежата, а чорапите с подаръци висят от ръбовете на бюрото. Навярно след Деня на благодарността върху стената има светещи надписи: ХА-ХА-ХА.
— Хайде, мамо.
О, добре. Не бива да се мотая.
Мястото мирише… на какво? Пудинг с тапиока и пилешка супа.
Меки храни.
Някак си продължавам да вървя. Ако има едно нещо, което никога не правя, то е да спирам.
— Пристигнахме — обявява синът ми и отваря вратата на стая 317А.