Честно, мястото е приятно. Малък едностаен апартамент. Кухнята е скътана в ъгъла до вратата и от тук се вижда кухненски плот „Формика“, маса за хранене с четири стола и всекидневна с малка масичка, диван и две кресла, разположени край газова камина.
Телевизорът в ъгъла е чисто нов, с вградена видеоуредба. Някой — навярно синът ми — е подредил в шкафа колекция от видеокасети с любимите ми филми. „Жан дьо Флорет“, „До последен дъх“, „Отнесени от вихъра“.
Виждам вещите си: шареното одеяло, което изплетох, метнато върху облегалката на дивана; книгите ми в библиотеката. В спалнята, достатъчно просторна, върху нощното шкафче до леглото са подредени шишенцата с предписаните ми лекарства — истинска джунгла от малки пластмасови оранжеви цилиндри. От моята страна на леглото. Странно, но някои неща не се променят дори след смъртта на партньора и това е едно от тях. Лявата страна на леглото е моя, макар че вече цялото е на мое разположение. В долния край на леглото е поставен моят сандък, точно както бях помолила.
— Все още можеш да размислиш — казва синът ми тихо. — Ела да живееш с мен.
— Вече го обсъдихме, Жулиен. Ти си прекалено зает. Не е нужно да се тревожиш за мен по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.
— Мислиш ли, че ще се тревожа по-малко, ако си тук?
Поглеждам към него, това дете, което толкова обичам. Знам, че смъртта ми ще го съкруши. Не искам да ме гледа как гасна малко по малко. Не искам и дъщерите му да ме виждат такава. Знам какво е; някои картини, веднъж видени, никога не може да бъдат забравени. Искам те да ме помнят каквато съм, а не каквато ще бъда, когато ракът ме победи.
Той ме повежда към малката всекидневна и ме настанява на дивана. Докато чакам, синът ми си налива чаша вино и сяда до мен.
Аз си мисля как ще се чувствам, когато той си тръгне, и съм сигурна, че и той мисли за същото. Отваря с въздишка куфарчето си и вади купчина пликове. Въздишката заменя думите, кратък преход. В него долавям мига, когато преминавам от един живот в друг. В тази нова, чезнеща версия на моя живот синът ми ще се грижи за мен, вместо обратното. Всъщност нито един от двама ни не се чувства удобно.
— Платил съм тези месечни сметки. Има неща, с които не знам какво да правя. Мисля, че повечето са боклуци.
Вземам от него купчината пликове и ги преглеждам. „Лично“ писмо от Специалния олимпийски комитет… оферта за изгодна покупка на тента… напомняне от зъболекаря ми, че са изминали шест месеца от последния ми преглед.
Писмо от Париж.
Нашарено е с червени бележки, сякаш от пощата са го препращали от адрес на адрес или са го доставили на грешен адрес.
— Мамо? — пита ме Жулиен. Той е толкова наблюдателен. Нищо не пропуска. — Какво е това?
Когато той посяга към плика, искам да го задържа в ръката си, да скрия от него, но пръстите не ми се подчиняват. Сърцето ми неравномерно тупти.
Жулиен отваря плика и вади кремава картичка. Покана.
— На френски е — отбеляза той. — Нещо за Croix de Guerre[45]. Значи, се отнася за Втората световна война? За татко ли е?
Разбира се. Мъжете винаги мислят, че войната е само мъжка работа.
— И в ъгъла има написано нещо на ръка. Какво е това?
Guerre[46]. Думата ме обгръща, разпростира черните си гарванови крила, става толкова голяма, че не мога да отместя поглед. Против волята си отварям поканата. Отнася се за среща на passeurs в Париж.
Те искаха да присъствам.
Как бих могла да отида, без да си припомня всичко — ужасните неща, които трябваше да извърша, тайната, която пазя, мъжа, когото убих… и този, когото трябваше да убия.
— Мамо, какво е passeurs?
Едва намирам сили да изрека:
— Това е някой, който е помагал на хората по време на войната.
Глава 15
Когато си зададеш въпрос, това е началото на съпротивата.
А след това задай същия този въпрос на някого другиго.
РЕМКО КАМПЕРТ
Май 1941
Франция
В понеделник, когато Изабел замина за Париж, Виан постоянно беше заета. Изпра дрехите и ги простря да съхнат; оплеви градината и обра рано узрелите зеленчуци. В края на дългия ден се възнагради с баня и изми косата си. Подсушаваше я с кърпа, когато на вратата се почука. Сепната от неочаквания гост, тя закопча горната част на роклята и отиде до входа. По раменете и капеше вода.
Когато отвори вратата, капитан Бек стоеше на прага, облечен в полева униформа, лицето му бе обсипано с прах.
45
Военен кръст — награда за военни заслуги към Франция, учредена от Раймон Поанкаре, премиер и бивш президент на Франция в периода 1913–1920. — Б. пр.