— Хер капитан — поздрави го тя и отметна косата от лицето си.
— Мадам — кимна той. — Двамата с един колега днес ловихме риба. Донесох нашия улов.
— Прясна риба? Колко хубаво. Ще ви я изпържа.
— За нас, мадам. За вас, мен и Софи.
Виан не можеше да откъсне поглед нито от Бек, нито от рибата в ръцете му. Беше сигурна, че Изабел никога нямаше да приеме подобен подарък. Както знаеше, че приятелите и съседите ѝ щяха да откажат. Храна. От врага. Беше въпрос на гордост да се откаже. Всички го знаеха.
— Нито съм я откраднал, нито съм я взел от някого. Никой французин няма повече право на нея от мен. Няма да е непочтено, ако я вземете.
Той беше прав. Рибата беше от местната река. Той не я беше конфискувал. Докато посягаше към рибата, Виан усещаше тежестта на благовидната причина за недостойното си поведение.
— Напоследък рядко ни оказвате честта да се храните с нас.
— Сега е различно — отвърна той. — Вашата сестра отсъства.
Виан отстъпи навътре, за да го пусне да влезе. Както винаги, той тутакси свали фуражката и се отправи към стаята си. Докато не чу щракването от затварящата се врата, Виан не забеляза, че все още стои там с мъртвата риба, увита в последното издание на Pariser Zeitung, немския вестник, печатан в Париж.
Тя се върна в кухнята. Когато остави увитата във вестник риба върху дъската за рязане, видя, че той вече я е изчистил, дори е изстъргал люспите. Запали газовата печка и сложи чугунения тиган върху пламъците, като добави една скъпоценна супена лъжица олио. Докато кубчетата картофи добиваха златиста коричка и лукът се карамелизираше, тя овкуси рибата със сол и пипер и я остави настрани. Много скоро апетитните ухания изпълниха къщата и Софи нахлу в кухнята и се спря, като видя празното място, където стоеше масата за хранене.
— Риба — промълви благоговейно момичето.
С лъжицата Виан направи място между зеленчуците и сложи рибата в средата, за да се пържи. Мазнината зацвърча и кожата покафеня и стана хрупкава. Накрая Виан сложи няколко запазени резенчета лимон в тигана и изчака да се задушат.
— Иди да кажеш на капитан Бек, че вечерята е готова.
— Той ще се храни с нас? На танте Изабел никак не би ѝ харесало. Преди да тръгне, тя ми каза никога да не го гледам в очите и да избягвам да стоя в една и съща стая с него.
Виан въздъхна. Призракът на сестра ѝ продължаваше да витае в къщата.
— Той донесе рибата, Софи, и живее тук.
— Oui, маман. Знам това. Въпреки това тя каза…
— Иди да извикаш капитана за вечеря. Изабел я няма, заедно с прекалените ѝ тревоги. А сега върви.
Виан се върна при печката. След малко понесе тежкия керамичен поднос с пържената риба, заобиколена със задушени зеленчуци с лимонов сок, поръсени със свеж копър. Пикантният лимонов сок на дъното на тигана, в който плуваха кафяви трошички, щеше да бъде по-вкусен с краве масло, но въпреки това ухаеше божествено. Тя занесе подноса в трапезарията и завари Софи край масата, а редом до нея седеше капитан Бек.
На стола на Антоан.
Виан едва не се препъна.
Бек се изправи учтиво и побърза да издърпа стола ѝ. Тя спря за миг, докато той вземаше подноса от ръцете ѝ.
— Изглежда много подобаващо — каза той със сърдечен тон. Отново френският му не беше на висота.
Виан седна на обичайното си място край масата. Преди да измисли какво да каже, Бек ѝ наля вино.
— Чудесно „Монтраше“, реколта 37 — обяви той.
Виан отлично знаеше какво щеше да каже Изабел за това.
Бек беше срещу нея. Софи седеше от лявата ѝ страна и бърбореше за нещо, което се бе случило днес в училище. Когато тя замълча, Бек каза нещо за риболова и Софи се засмя. Виан усещаше отсъствието на Изабел също така остро, както преди присъствието ѝ.
Стой далеч от Бек.
Виан чу предупреждението така ясно, сякаш бе изречено на глас до нея. Знаеше, че точно за това сестра ѝ бе права. Виан не можеше да забрави списъка и уволненията или гледката на Бек, седнал зад бюрото си с щайги и кутии с храна в краката му и портрета на фюрера на стената зад него.
— …след това съпругата ми се отчая от моите рибарски умения… — казваше той с усмивка.
Софи се засмя.
— Папа веднъж падна в реката, докато ловяхме риба, помниш ли, маман? Каза, че рибата била прекалено едра и го дръпнала надолу, нали, маман?
Виан бавно примигна. Отне ѝ минута да забележи, че разговорът се бе завъртял и сега включваше и нея.
Това беше… най-малкото странно. Досега, когато Бек се беше хранил с тях, почти не бяха разговаряли. А и кой би заговорил, заобиколен от неприкрития гняв на Изабел?