Сега е различно. Вашата сестра отсъства.
Виан разбираше какво имаше предвид той. Напрежението в къщата — край тази маса — сега бе изчезнало.
Какви други промени щеше да донесе отсъствието на Изабел?
Стой далеч от Бек.
Как щеше Виан да го направи? И кога за последен път бе яла толкова вкусна храна… или бе чувала смеха на Софи?
Когато Изабел слезе от вагона, Лионската гара гъмжеше от немски войници. Тя едва успя да свали велосипеда; никак не беше лесно с куфара, удрящ се в бедрото ѝ, докато през цялото време нетърпеливите парижани я бутаха отвсякъде. От месеци мечтаеше да се върне тук.
В мечтите ѝ Париж беше някогашният Париж, недокоснат от войната.
Но в този понеделнишки следобед, след дългия ден във влака, тя видя истината. Окупацията бе пощадила сградите, а извън Лионската гара нямаше следи от бомбардировки, но докато караше велосипеда надолу по булеварда, навсякъде тегнеше мрак, дори посред бял ден, витаеше усещане за загуба и отчаяние.
Любимият ѝ град приличаше на някога красива куртизанка, сега остаряла и измършавяла, повехнала, изоставена от любовниците си. За по-малко от година този великолепен град бе лишен от същността си от безкрайния тропот на германските ботуши по улиците и обезобразен от свастиките, развяващи се от всеки монумент.
Единствените коли, които Изабел видя, бяха черни автомобили „Мерцедес Бенц“, с миниатюрни знаменца със свастики, плющящи от калниците, камиони на Вермахта, а понякога и сиви танкове. По цялото протежение на булеварда прозорците бяха затъмнени и кепенците спуснати. Като че ли на всеки ъгъл пътят ѝ бе барикадиран. Табели с големи черни букви указваха посоките на немски, а стрелките на часовниците бяха преместени с два часа напред — по немско време.
Тя държеше главата си сведена, докато минаваше покрай групи от германски войници и кафенетата на тротоарите, пълни с униформени мъже. Когато зави по булевард „Бастилия“, Изабел видя възрастна жена на велосипед, опитваща се да заобиколи барикадата. Един нацист стоеше на пътя ѝ и я хокаше на немски — език, който очевидно тя не разбираше. Жената обърна колелото и побърза да се отдалечи.
Отне ѝ по-дълго време от обичайното да стигне до книжарницата и когато се спусна по наклона, за да спре отпред, нервите ѝ бяха опънати до краен предел. Облегна велосипеда на едно дърво и го заключи. Стисна куфара в потните си, облечени в ръкавици ръце, и приближи книжарницата. Зърна образа си на витрината на съседното бистро: руса коса, подстригана на неравна черта; бледо лице с начервени устни (единствената козметика, с която разполагаше); за пътуването бе облякла най-хубавия си тоалет — жакет на тъмносиньо и кремаво каре с подходяща шапка и тъмносиня пола. Ръкавиците ѝ бяха малко износени, но в тези времена никой не забелязваше подобни неща.
Искаше да изглежда добре, за да впечатли баща си. Пораснала.
Колко пъти в живота си се бе притеснявала за косата и дрехите си, преди да се прибере у дома в парижкия апартамент, само за да открие, че папа е излязъл, а Виан е „прекалено заета“, за да си дойде от провинцията, и някоя приятелка на баща ѝ ще се грижи за нея, докато е във ваканция? Достатъчно често, така че, когато стана на четиринайсет, тя спря изобщо да се прибира у дома за ваканциите; беше по-добре да седи сама в празната стая в общежитието, отколкото да се мотае край хора, които не знаеха какво да правят с нея.
Ала сега беше различно. Анри и Дидие — и техните мистериозни приятели от съпротивителното движение „Сражаваща се Франция“ — искаха Изабел да живее в Париж. Тя нямаше да ги подведе.
Витрините на книжарницата бяха затъмнени и решетките, които пазеха стъклата през деня, бяха спуснати и заключени. Тя завъртя дръжката на вратата, но беше заключено.
В четири часа в понеделник следобед? Девойката отиде до процепа на фасадата на книжарницата, където беше тайното място на баща ѝ, напипа ръждясалия ключ, отключи вратата и влезе.
Тесният магазин сякаш бе притаил дъх в тъмнината. Не се чу нито звук. Нито шумоленето на страниците, докато баща ѝ разлистваше любимия си роман, или скърцането на писалката по листа, докато твореше стиховете си — неговата страст, докато маман беше жива. Изабел затвори вратата зад гърба си и завъртя ключа на лампата до вратата.
Нищо.
Пристъпи в мрака до щанда и откри една свещ в стария месингов свещник. Порови в чекмеджетата, извади кибрит и запали свещта.
Светлината, колкото и слаба, разкри опустошението във всеки ъгъл на магазина. Половината от лавиците бяха празни, много от тях бяха счупени и висяха надолу, а книгите бяха изпопадали, образувайки пирамида на пода. Плакатите по стените бяха скъсани и надраскани. Сякаш мародери бяха вилнели, търсейки нещо скрито, и бяха унищожили всичко по пътя си.