Папа.
Изабел излезе бързо от книжарницата, без да си дава труд да връща ключа на мястото му. Вместо това го пъхна в джоба на жакета, отключи велосипеда и се качи на седалката. Стараеше се да кара по по-малките улички (малкото, които не бяха барикадирани), докато стигна до булевард „Грьонел“, после зави и се отправи към къщи.
Апартаментът на Авеню дьо ла Бурдоне беше собственост на семейството на баща ѝ от повече от сто години. От двете страни на улицата се виждаха сгради от светъл пясъчник, с балкони от ковано желязо и скосени покриви. Изваяни каменни херувими украсяваха корнизите. Шест пресечки по-нататък Айфеловата кула се извисяваше в небето, господствайки над пейзажа. На партерите имаше десетина витрини на магазини с шарени тенти и кафенета с масички на тротоара: на горните етажи бяха разположени жилищата. Обикновено Изабел вървеше бавно по тротоара, разглеждаше витрините, потопена в оживената навалица около нея. Но не и днес. Кафенетата и бистрата бяха празни. Жени в износени дрехи, с уморени лица стояха на опашки за храна.
Тя се взря в затъмнените прозорци, докато ровеше в чантата за ключа. Отвори вратата и си проправи път през полутъмното фоайе, влачейки велосипеда. Заключи го за една тръба там. Подмина асансьора с размерите на ковчег, който най-вероятно не работеше в тези дни с режим на тока, и се изкачи по тясното стръмно и тъмно стълбище, извиващо се покрай асансьорната шахта. Стигна до площадката на петия етаж, където имаше две врати — едната от лявата страна на сградата и тяхната вдясно. Отключи и пристъпи вътре. Стори ѝ се, че чу как вратата на съседите се отваря. Когато се извърна, за да поздрави мадам Льоклерк, вратата бързо се хлопна. Очевидно любопитната старица следеше кой влиза и излиза от апартамент 6Б.
Изабел влезе в апартамента и затвори вратата зад себе си.
— Папа?
Въпреки че бе по средата на деня, заради затъмнените прозорци вътре бе тъмно.
— Папа?
Отговор не последва.
Честно казано, девойката почувства облекчение. Отнесе куфара в салона. Тъмнината ѝ напомни за едно друго време, много отдавна. Апартаментът беше мрачен и прашен; чуваха се дишане и стъпки по скърцащите дървени подове.
Шт, Изабел, никакви разговори. Твоята маман сега е при ангелите.
Тя завъртя ключа за лампата във всекидневната. Богато украсеният полилей от цветно стъкло замъждука, извитите стъклени разклонения заблещукаха сякаш от друг свят. На оскъдната светлина Изабел огледа апартамента и забеляза, че няколко произведения на изкуството липсват от стените. Стаята бе смесица от непогрешимия усет за стил на майка ѝ и колекцията от антики от предишните поколения. Двата панорамни прозореца, от които се излизаше на балкона — сега закрити — щяха да разкрият красива гледка към Айфеловата кула.
Изабел угаси светлината. Нямаше защо да хаби безценното електричество, докато чака. Седна до кръглата дървена маса под полилея, чиято груба повърхност бе надраскана през годините от хилядите вечери и обеди. Прокара нежно ръка по грапавото дърво.
Позволи ми да остана, папа. Моля те. Няма да ти преча.
Колко годишна е била тогава? Единайсет? Дванайсет? Не беше сигурна. Но беше облечена в синята моряшка униформа на манастирското училище. Сега ѝ се струваше, че е било преди цяла вечност. И въпреки това сега тя беше тук, готова да го умолява да — (я обича) — да ѝ позволи да остане.
По-късно — колко време е изминало? Не беше сигурна колко дълго е стояла тук, в тъмнината, припомняйки си подробности за майка си, защото напълно бе забравила лицето ѝ — тя чу стъпки и после завъртането на ключа в ключалката.
Чу вратата да се отваря и стана. Вратата се затвори с щракване. Чу го да преминава през антрето покрай малката кухня.
Сега трябваше да бъде силна, решителна, ала куражът, неотделима част от нея, като зелените ѝ очи, който винаги се бе стопявал в присъствието на баща ѝ, за пореден път я напусна.
— Папа? — обади се тя в мрака. Знаеше, че той мрази изненадите.
Чу как той застина.
След това ключът щракна и полилеят светна.
— Изабел — изрече той с въздишка. — Какво правиш тук?
Тя знаеше, че не бива да издава несигурността си пред този мъж, който толкова малко се интересуваше от чувствата ѝ. Сега имаше поставена задача.
— Дойдох да живея с теб в Париж. Отново — додаде тя, сякаш ѝ бе хрумнало току-що.