— Оставила си Виан и Софи с онзи нацист?
— Повярвай ми, за тях е по-безопасно, ако не съм там. Рано или късно, щях да изтърва нервите си.
— Да изтървеш нервите си? Какво ти става? Още утре сутринта се връщаш в Кариво. — Той мина покрай нея и се насочи към дървения бюфет до стената, облепена с тапет. Наля си чаша коняк, изпи я на три големи глътки и наля нова. Когато довърши и второто питие, се извърна към нея.
— Не — заяви тя. Тази единствена дума ѝ вдъхна сили. Дали някога досега му я бе казвала? Повтори я отново за по-голяма тежест: — Не.
— Пардон?
— Казах не, папа. Този път няма да се подчиня на волята ти. Няма да замина. Това е моят дом. Моят дом. — Гласът ѝ пресекна. — Гледала съм как маман шие онези пердета на шевната си машина. Тази маса тя наследи от прачичо си. Върху стените на спалнята ми ще откриеш моите инициали, които написах с червилото на маман, когато тя не ме гледаше. Обзалагам се, че в тайната ми стаичка, моето убежище, куклите все още са наредени покрай стените.
— Изабел…
— Не. Няма да ме изгониш, папа. Правил си го прекалено много пъти. Ти си моят баща. Това е моят дом. Ние сме във война. Аз оставам. — Тя се наведе към куфара в краката си и го вдигна.
На бледата светлина на полилея видя как поражението задълбочи бръчките по страните на баща ѝ. Раменете му увиснаха. Той си наля нова чаша коняк и жадно я изпи. Очевидно не можеше да я гледа без помощта на алкохола.
— Няма приеми, които да посещаваш — каза той, — и всичките ти приятелчета студенти заминаха.
— Мнението ти за мен не се е променило — отбеляза тя, после смени темата: — Отбих се в книжарницата.
— Нацистите — отвърна той. — Един ден нахлуха и свалиха от лавиците всичко от Фройд, Ман, Троцки, Толстой, Мороа, всичко от тях, и го изгориха. И нотите също. По-скоро бих затворил книжарницата, отколкото да продавам само това, което ми е позволено. Така и направих.
— И от какво живееш сега? От поезията си?
Той се засмя. С горчив, пиянски смях.
— Сега едва ли е време за изискани занимания.
— Тогава как си плащаш тока и храната?
По лицето му се мярна някакво изражение.
— Имам добра работа в хотел „Крийон“.
— Като обслужващ персонал? — Не можеше да си го представи да сервира бира на германските простаци.
Баща ѝ отвърна поглед.
Изабел усети как стомахът ѝ се присвива.
— За кого работиш, папа?
— За висшето германско командване в Париж — отвърна той.
Изабел разбра какво бе онова изражение. Срам.
— След това, което ти причиниха в Голямата война…
— Изабел…
— Помня как маман ни разказваше какъв си бил преди войната и как тя те е сломила. Мечтаех как някой ден ти ще си спомниш, че си баща, но всичко това е било лъжа, нали? Ти си просто страхливец. В мига, в който нацистите се появяват, ти се втурваш да им помагаш.
— Как смееш да съдиш мен и това, което съм преживял? Ти си едва на осемнайсет.
— На деветнайсет — уточни тя. — Кажи ми, папа, кафе ли поднасяш на нашите завоеватели, или им викаш таксита, за да отидат в „Максим“[47]? Ядеш остатъците от храната им?
Той сякаш се смали пред очите ѝ; състари се. Тя изпита необяснимо съжаление за острите си думи, макар че бяха истина и той ги заслужаваше. Но сега не можеше да си позволи да се размеква.
— И така, разбрахме ли се? Ще се нанеса в старата ми стая и ще живея там. Можем, въобще да не си говорим, ако това е условието ти.
— В града няма храна, Изабел; поне не за нас, парижаните. Навсякъде има табели, които ни предупреждават да не ядем плъхове, и трябва да знаеш, че надписите са необходими. Хората отглеждат морски свинчета за храна. Ще се чувстваш много по-удобно в провинцията, където има градини.
— Не търся удобства. Нито безопасност.
— Тогава какво търсиш в Париж?
Тя осъзна грешката си. Тя си бе поставила капан с глупавите си думи и бе паднала право в него. Баща ѝ може да беше всякакъв, но не беше глупав.
— Тук съм, за да се срещна с един приятел.
— Кажи ми, че не става дума за някое момче. Кажи ми, че не си толкова глупава.
— Провинцията е много скучна, папа. Познаваш ме.
Той въздъхна и си наля още едно питие. Тя видя как очите му издайнически се изцъклят. Знаеше, че той много скоро ще се оттегли, препъвайки се, за да остане насаме с мислите си.
— Ако останеш, ще има правила.
— Правила?
— Ще се прибираш у дома преди комендантския час. Винаги, без изключение. Няма да нарушаваш личното ми пространство. Не понасям да ми се пречкат. Всяка сутрин ще обикаляш магазините, за да набавяш храна с купоните. И ще си намериш работа. — Замълча, погледна я и присви очи. — И ако се забъркаш в неприятности като сестра ти, ще те изхвърля. Точка.
47
Най-прочутият ресторант в Париж; през 1893 г. бившият келнер Максим Гаяр открива на това място малко бистро. — Б. пр.