— Аз не съм…
— Не ме интересува. Работа, Изабел. Намери си работа.
Той продължаваше да говори, когато тя се обърна на пети и си тръгна. Отиде в някогашната си стая и затръшна вратата. Силно.
Беше успяла! За пръв път бе постигнала своето. На кого му пукаше, че той беше злобен и съдеше прибързано? Тя беше тук. В стаята си, в Париж, и щеше да остане.
Стаята ѝ беше по-малка, отколкото я помнеше. Боядисана в бяло, с двойно легло от ковано желязо с балдахин, избелял стар килим върху дъските на пода и фотьойл от времето на Луи XV, видял и по-добри дни. Прозорецът — сега затъмнен — гледаше към вътрешния двор на жилищната сграда. Като момиче, тя винаги знаеше кога съседите изхвърлят боклука, защото ги чуваше как трополят на двора, затръшват с трясък капаците на боклукчийските кофи. Метна куфара върху леглото и се зае да разопакова багажа си.
Дрехите, които бе взела при заминаването от тук — и с които се бе върнала в Париж — бяха прекалено износени и опърпани, за да ги облича постоянно, и едва ли заслужаваха да ги окачва в малкия гардероб редом с тези, които бе наследила от маман — красиви винтидж рокли с надиплени поли, елегантни вечерни рокли с копринени ресни, вълнени костюми, които бяха скъсени, за да ѝ стават, и ежедневни рокли от крепдешин. Внушителна колекция от шапки и обувки, подходящи за лъскавите дансинги в балните зали или за разходки в градините около музея „Роден“ с подходящо момче под ръка. Дрехи за един свят, който бе изчезнал. Вече нямаше „подходящи“ момчета в Париж. Всъщност въобще нямаше момчета. Всички бяха военнопленници в лагери в Германия или се криеха някъде.
Когато нещата ѝ бяха по закачалките в гардероба, тя затвори махагоновите врати и го избута настрани, за да се открие тайната врата зад него.
Нейното убежище.
Изабел се наведе, за да отвори тайната вратичка в стената с бяла ламперия. Натисна горния десен ъгъл на панела, пружината се освободи и вратичката се отвори с проскърцване, разкривайки килер, метър и осемдесет на метър и осемдесет, със скосен таван, под който дори едно десетгодишно момиче трябваше да се навежда, за да застане. Наистина куклите ѝ все още бяха тук, някои килнати настрани, други все още стояха изправени.
Изабел затвори вратичката на спомените си и премести обратно гардероба на мястото му. Разсъблече се бързо и се плъзна в розовия копринен пеньоар, който ѝ напомняше за маман. Дрехата леко ухаеше на розова вода — или тя се престори, че долавя аромата. Когато излезе от стаята, за да си измие зъбите, се спря пред затворената врата на баща си.
Чуваше го как пише; перото на автоматичната писалка дращеше по грубия лист. От време на време той изругаваше, после настъпваше тишина. (Несъмнено, за да пие.) Следваше глухото тропване на бутилката — или на юмрук — върху масата.
Изабел се приготви за лягане, нави косата си на ролки, изми си лицето и зъбите. Докато се връщаше към стаята си, чу баща си отново да ругае — този път по-високо, може би заради алкохола.
Не понасям да ми се пречкат.
Очевидно това всъщност означаваше, че баща ѝ не можеше да понася да бъде в една и съща стая с нея.
Странно, че не го бе забелязала миналата година, когато живееше с него, през онези седмици между изгонването ѝ от пансиона за благородни девици и изгнанието ѝ в провинцията.
Наистина тогава двамата никога не се хранеха заедно. Не си спомняше и да бяха водили някакъв по-значителен разговор. Но някак си ѝ бе убягнало. Двамата бяха заедно в книжарницата, работеха рамо до рамо. Нима е била толкова патетично благодарна за присъствието му, че не бе обърнала внимание на мълчанието му?
Е, сега го забелязваше.
Той заудря по вратата на спалнята ѝ толкова силно, че тя нададе тих вик на изненада.
— Тръгвам на работа — провикна се баща ѝ през вратата. — Купоните са на плота в кухнята. Оставих ти сто франка. Купи каквото можеш.
Тя чу как стъпките му отекват по дървения под в коридора, достатъчно тежки, за да разлюлеят стените. После вратата се затръшна.
— Довиждане и на теб — измърмори Изабел, засегната от грубия му тон.
Тогава си спомни.
Днес беше денят. Отметна завивката, стана от леглото и се облече, без да си дава труд да светва лампата. Вече бе избрала тоалета си: раздърпана сива рокля и черна барета, бели ръкавици и последния си чифт черни обувки с висок ток, с каишка на глезена. Жалко, че нямаше чорапи.