Огледа се в огледалото в салона, опитвайки се да бъде критична, но видя единствено едно обикновено момиче в безлична рокля, стиснало черна чанта.
Тя отвори чантата (отново) и се взря във вътрешността ѝ, с формата на лодка, подплатена с копринен хастар. В хастара имаше тънък процеп, в който бе напъхан дебел плик. При отваряне чантата изглеждаше празна. Дори и да я спрат (което не би трябвало да се случи — защо да я спират? деветнайсетгодишно момиче, облечено за обяд?), нямаше да видят в нея нищо, освен документите ѝ, купоните за храна, нейната carte d’identité, certificate of domicile[48] и нейния аусвайс. Точно това, което трябваше да има в една чанта.
В десет часа излезе от апартамента. Навън, под ярките горещи лъчи на слънцето, Изабел се качи на синия велосипед и се отправи към кея.
Като стигна до улица „Риволи“, завари платното пълно с черни автомобили и зелени военни камиони, със закрепени странично резервоари за гориво, както и конници. Наоколо се виждаха парижани, които вървяха по тротоарите, въртяха педалите на велосипедите надолу по малкото улици, където им бе позволено да карат, редяха се на дълги опашки за хранителни продукти чак до следващата пресечка. Те се отличаваха по примиренческите изражения на лицата си и начина, по който минаваха забързано, със сведени глави, покрай германците. Пред ресторанта „Максим“, под прочутия червен навес, Изабел забеляза група висши нацистки офицери да чакат да влязат вътре. Ширеше се слухът, че най-добрите продукти и месо от провинцията се доставят директно в „Максим“, за да бъдат поднасяни на висшето командване.
И тогава я зърна: желязната пейка, близо до входа на „Комеди Франсез“.
Изабел удари спирачката и рязко спря велосипеда, после спусна крак на платното. За пръв път вълнението ѝ се примеси със страх.
Внезапно чантата ѝ натежа; при това забележимо. Дланите ѝ се изпотиха, капчици пот избиха под ръба на филцовата шапка.
Стегни се.
Тя беше courier, а не изплашена ученичка. Какъвто и риск да имаше, тя го бе приела.
Докато стоеше там, една жена отиде до пейката и седна с гръб към Изабел.
Жена. Тя не очакваше свръзката ѝ да бъде жена, но беше някак си странно успокояващо.
Изабел пое дълбоко дъх и закрачи редом с велосипеда през натовареното кръстовище, покрай павилионите, окичени с шалчета и сувенири. Когато се изравни с жената на пейката, тя изрече това, което ѝ бяха казали:
— Мислите ли, че днес ще ми трябва чадър?
— Аз очаквам да се задържи слънчево. — Жената се извърна. Имаше черна коса, внимателно прибрана, и лице с дръзки източноевропейски черти. Беше по-възрастна — може би около трийсетина годишна — но очите ѝ бяха като на още по-стара.
Изабел понечи да отвори чантата, но жената я възпря.
— Не — процеди рязко, сетне додаде: — Последвай ме — и бързо се изправи.
Изабел закрачи след жената, докато тя прекосяваше чакълестия площад пред музея на Наполеон, зад който се издигаше гигантският Лувър със своята величествена елегантност. Макар че не приличаше на дворец, обитаван някога от императори и крале, не и със знамената със свастики, веещи се отвсякъде, и германските войници, насядали по пейките в градините на „Тюйлери“. Жената сви в страничната уличка и хлътна в едно малко кафене. Изабел заключи веригата на велосипеда си за дървото отпред, последва я вътре и седна срещу нея.
— Носиш ли плика?
Изабел кимна. Отвори чантата в скута си, извади плика и го подаде на жената под масата.
Двама немски офицери влязоха в кафенето и се настаниха на една маса недалеч от тях.
Жената се наведе през масата и оправи баретата на Изабел. Жестът беше странно интимен, като че ли бяха сестри или най-добри приятелки. Накланяйки се по-близо, тя прошепна в ухото ѝ:
— Чу ли за les collabos?
— Не.
— Колаборационистите. Френски мъже и жени, които работят с германците. Те не са само във Виши. Бъди нащрек. Винаги. Тези колаборационисти обичат да докладват за нас на Гестапо. А щом веднъж научат името ти, гестаповците винаги те наблюдават. Не вярвай на никого.
Тя кимна.
Жената се отдръпна и я погледна.
— Нито дори на баща си.
— Откъде знаеш за баща ми?
— Искаме да се срещнем с теб.
— Ти току-що се срещна.
— Ние — рече жената тихо. — Застани на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сен Симон“ утре по обед. Не закъснявай, ела без велосипеда и се увери, че не те следят.
Изабел се изуми колко бързо жената стана от масата. След миг вече бе изчезнала, а Изабел остана сама в кафенето, под зоркия поглед на германския войник на съседната маса. Насили се да си поръча café au lait (макар да знаеше, че няма да има мляко, а кафето щеше да бъде цикория). Изпи го набързо и излезе.