— Но…
— Никакво „но“. Времената са опасни, Софи. Трябва да го разбереш.
Очите на детето плувнаха в сълзи.
— Иска ми се папа да беше тук…
Виан притегли дъщеря си в прегръдките си и здраво я притисна.
— На мен също.
Двете останаха дълго вкопчени една в друга, после се разделиха.
— Днес ще правим туршия. Какво ще кажеш?
— О. Много забавно, няма що.
Виан не можеше да не се съгласи.
— Защо не обереш краставиците? Аз ще започна да приготвям маринатата.
Виан наблюдаваше дъщеря си, която се затича към градината, лавирайки под отрупаните с плод клони на ябълковите дървета. В мига, в който момичето се скри от погледа ѝ, тревогите на Виан се завърнаха. Какво щеше да прави без пари? Градината даваше богата реколта, щеше да има плодове и зеленчуци, но какво щяха да правят през настъпващата зима? Как щеше да е здрава Софи без месо, мляко и сирене? Как щяха да си купят нови обувки? Угрижената жена трепереше, докато влизаше в горещата затъмнена къща. В кухнята впи пръсти в ръба на плота и клюмна глава.
— Мадам?
Тя се извърна толкова бързо, че едва не се препъна в собствените си крака.
Той беше във всекидневната, седеше на дивана, със запалена газена лампа до него и четеше книга.
— Капитан Бек — изрече тя тихо името му. Пристъпи към него, стиснала треперещите си ръце. — Мотоциклетът ви не беше отпред.
— Денят е толкова красив. Реших да се прибера пеша от града. — Той се изправи. Тя забеляза, че наскоро се е подстригал и че се е порязал, докато сутринта се е бръснал. Малка червена резка се открояваше върху бледата му буза. — Изглеждате разстроена. Може би защото не сте спали добре, откакто сестра ви замина.
Тя го погледна изненадано.
— Чувам ви как ходите наоколо в тъмното.
— Вие също сте буден — отбеляза тя глупаво.
— И аз често не мога да заспя. Мисля за съпругата ми и децата. Синът ми е толкова малък. Чудя се дали изобщо ще ме познава.
— И аз мисля непрекъснато за Антоан — изрече тя, изненадвайки и себе си с признанието. Знаеше, че не бива да бъде толкова открита с този мъж — врага — но точно сега беше прекалено уморена и изплашена, за да бъде силна.
Бек се вгледа в нея и в очите му Виан съзря мъката от загубата, обща и за двамата. И двамата бяха далеч от хората, които обичаха, и се чувстваха самотни.
— Добре. Разбира се, нямам намерение да се натрапвам, но имам някои новини за вас. След старателно проучване открих, че съпругът ви е в Офлаг[50] в Германия. Един мой приятел е пазач в лагера за военнопленници. Вашият съпруг е офицер. Знаехте ли това? Не се съмнявам, че е проявил храброст на бойното поле.
— Намерили сте Антоан? Той е жив?
Капитанът ѝ подаде смачкан, изцапан плик.
— Това е писмото, което той ви е написал. Сега можете да му изпращате колети, което вярвам, че безкрайно ще го зарадва.
— О… Господи. — Тя усети как краката ѝ се подкосяват.
Той я хвана, за да не падне, и я поведе към дивана. Тя се свлече върху него, усещайки как сълзите напират в очите ѝ.
— Толкова мило от ваша страна — прошепна жената, пое писмото от ръцете му и го притисна до гърдите си.
— Моят приятел ми изпрати това писмо. Извинявам се, но от сега нататък ще можете да си пишете с него само с официални картички.
Бек ѝ се усмихна и тя изпита странното чувство, че той знаеше за дългите писма, които мислено съчиняваше всяка нощ.
— Merci — отрони Виан, съжалявайки, че само една дума не е достатъчна да изрази огромната ѝ благодарност.
— Au revoir, мадам — каза той, завъртя се на пети и я остави сама.
Изцапаното и смачкано писмо трепереше между пръстите ѝ; буквите от името ѝ се размазваха и танцуваха пред очите ѝ, докато го отваряше.
Виан, любима моя,
Първо, не се тревожи за мен. Аз съм в безопасност и ме хранят добре. Не съм ранен. Наистина. По мен няма дупки от куршуми.
Имах късмет, че успях да се настаня на горния нар в бараката, което ми дава известно усамотение в едно място, пълно с толкова много мъже. През малкия прозорец мога да виждам луната през нощта и островърхите кули на Нюрнберг. И тъкмо луната ме кара да мисля за теб.
Храната е достатъчна, за да преживяваме. Свикнах да се засищам с брашнени гранули и малки парчета картофи. Нямам търпение да се върна у дома и да вкуся от твоите гозби. Сънувам това — и теб, и Софи — през цялото време.
Моля те, любима, не се измъчвай. Бъди силна и ме чакай, докато дойде времето да изляза от тази клетка. Ти си моето слънце в мрака и земята под краката ми. Заради теб ще оцелея. Надявам се, че и ти също ще намериш сили заради мен, Ви. Заради мен ще намериш начин да бъдеш силна.
50
Построен след Първата световна война, престрояван през юли 1940 г., където са настанени първите френски и белгийски войници, взети в плен по време на битката за Франция. През 1944 г. в лагера е имало и български пленници. — Б. пр.