Прегърни здраво дъщеря ми тази вечер и ù кажи, че някъде, много далеч, нейният папа мисли за нея. И ù кажи, че ще се върна.
Обичам те, Виан.
ПП. Червеният кръст доставя колети. Ще ти бъда много благодарен, ако ми изпратиш ловните ръкавици.
Зимите тук са много студени.
Виан дочете писмото и тутакси започна отново да го препрочита.
Точно една седмица след пристигането си в Париж, Изабел трябваше да се срещне с останалите, които споделяха копнежа ѝ за свободна Франция. Нервите ѝ бяха опънати до крайност, докато вървеше между парижаните с жълтеникави нездрави лица и добре охранените германци, към непознато местоназначение. Тази сутрин се облече грижливо в плътно прилепнала синя рокля от изкуствена коприна, с черен колан. Миналата нощ нави косата си на ролки, а сутринта я вчеса на свободно падащи вълни. Забоде я с фиби, за да открие лицето си. Нямаше грим; стара синя училищна барета и бели ръкавици допълваха тоалета ѝ.
Аз съм актриса и това е роля — мислеше си младото момиче, докато вървеше надолу по улицата. — Аз съм влюбена ученичка, тайно измъкнала се, за да се срещне с момче…
Това бе легендата, която си бе намислила и заради която се бе облякла така. Беше сигурна — ако я разпитват — че ще накара германците да ѝ повярват.
Заради барикадите по улиците ѝ отне по-дълго време да стигне до мястото на срещата. Но накрая заобиколи последното препятствие и пое по булевард „Сен Жермен“.
Застана под уличната лампа. Около нея колите бавно пъплеха по булеварда; клаксоните свиреха, двигателите ръмжаха, конските копита потракваха, звъняха звънци на велосипеди. Дори с цялата тази глъчка някога оживената улица изглеждаше безжизнена и безцветна.
Полицейска камионетка спря до нея и отвътре слезе жандарм с наметка на раменете. Държеше бяла пръчка.
— Мислите ли, че днес ще ми трябва чадър?
Изабел подскочи и нададе приглушен вик. Беше толкова съсредоточена в полицая — сега той пресичаше улицата, запътен към една жена, излизаща от кафенето — че бе забравила за мисията си.
— А-аз очаквам да се задържи слънчево — заекна тя в отговор.
Мъжът заклещи горната част на ръката ѝ между пръстите си (нямаше по-подходяща дума за това, наистина; той имаше здрава хватка) и я поведе по внезапно опразнената улица. Странно как една полицейска камионетка можеше да накара парижаните да изчезнат. Наоколо никой не се мяркаше, за да не го арестуват — нито да бъде свидетел, нито да помогне.
Изабел се опита да огледа мъжа до себе си, но вървяха прекалено бързо. Тя зърна ботушите му — крачещи отсечено по тротоара под тях — протрита кожа, скъсани връзки, дупка от дълго носене върху левия нос.
— Затвори си очите — заяви мъжът, докато пресичаха улицата.
— Защо?
— Направи го.
Тя не беше от тези, които сляпо следват заповеди (саркастична забележка, която би направила при други обстоятелства), но толкова отчаяно искаше да бъде част от това, че направи всичко, което ѝ нареди. Затвори очи и закрачи неуверено до него, като на няколко пъти едва не се спъна в собствените си крака.
Най-после спряха. Тя го чу как почука четири пъти на някаква врата. Разнесоха се стъпки, Изабел чу шума от отварянето и я лъхна острата миризма на цигарен дим.
Изведнъж ѝ хрумна — точно в този миг — че може да е в опасност.
Мъжът я набута вътре и вратата хлопна зад тях. Изабел отвори очи, въпреки че не ѝ бе разрешено да го направи. Най-добре е сега да покаже силен характер.
Отначало не можа да различи нищо в помещението. Беше тъмно, въздухът беше сгъстен от цигарен дим. Всички прозорци бяха затъмнени. Единствената светлина идваше от две газени лампи, смело опитвайки се да надделеят над сенките и дима.
Трима мъже седяха край дървена маса с препълнен пепелник отгоре. Двамата бяха млади, облечени в изкърпени сака и прокъсани панталони. Между тях седеше болезнено слаб възрастен мъж, с напомадени мустаци, когото Изабел позна. До стената в дъното стоеше жената, която бе свръзката на Изабел. Цялата бе облечена в черно, като вдовица, и пушеше цигара.
— Мосю Леви? — обърна се Изабел към възрастния мъж. — Вие ли сте?
Той свали вехтото таке от лъскавата си гола глава и го стисна между пръстите.
— Изабел Росиньол.
— Ти познаваш тази жена? — попита другият мъж.