— Аз бях редовен клиент в книжарницата на баща ѝ — отвърна Леви. — Последния път, когато я видях, тя беше импулсивна, недисциплинирана и очарователна. От колко училища те изгониха, Изабел?
— От прекалено много, би отвърнал баща ми. Но каква полза има днес да знаеш къде трябва да седне вторият син на посланика по време на официална вечеря? — попита Изабел и додаде: — И все още съм очарователна.
— И все така пряма. Една безразсъдна глава и необмислени думи могат да доведат до смъртта на всички в тази стая — отбеляза той внимателно.
Изабел тутакси осъзна грешката си и кимна.
— Ти си много млада — обади се жената в дъното, издишвайки дима от цигарата.
— Вече не — възрази Изабел. — Днес се облякох така, че да изглеждам по-млада. Мисля, че това е предимство. Кой би заподозрял, че едно деветнайсетгодишно момиче може да върши нещо забранено? А ти най-добре от всички хора би трябвало да знаеш, че една жена може да направи всичко, което и един мъж.
Мосю Леви седна отново на стола и я изгледа изпитателно.
— Един приятел горещо те препоръча.
Анри.
— Той ни каза, че от месеци разпространяваш позиви. А Анук казва, че вчера си се държала много уверено.
Изабел погледна към жената — Анук — която кимна в отговор.
— Ще направя всичко по силите си, за да помогна на каузата — рече Изабел. Гърдите ѝ се стегнаха в очакване. Никога не ѝ бе хрумвало, че може да измине целия този път и да не ѝ позволят да се присъедини към тази нелегална група, чиято цел беше и нейна.
— Ще имаш нужда от фалшиви документи — изрече накрая мосю Леви. — Нова самоличност. Ще ти ги набавим, но ще отнеме време.
Младото момиче си пое рязко дъх. Бяха я приели! Усещане за съдбовна предопределеност изпълни стаята. Сега тя щеше да направи нещо значимо. Знаеше го.
— Засега нацистите са толкова арогантни, че не вярват, че каквато и да е съпротива би постигнала успех срещу тях — заговори Леви, — но те ще видят, че това е възможно… Ще го разберат и тогава опасността за нас ще се увеличи. Ти не бива да казваш на никого за връзката си с нас. На никого. И това включва и семейството ти. Това е за тяхната, както и за твоята безопасност.
За Изабел щеше да бъде лесно да скрие дейността си. Всъщност никой не се интересуваше къде ходи или какво прави.
— Oui — кимна тя. — И така… какво трябва да направя?
Анук се отдръпна от стената, прекоси стаята, стъпвайки върху купчината терористични позиви на пода. Изабел не можеше да види ясно заглавията — беше нещо за Кралските военновъздушни сили, бомбардирали Хамбург и Берлин. Тя бръкна в джоба си и извади малък пакет с големината на колода карти, увит в смачкана кафеникава хартия и стегнат с канап.
— Ще занесеш това в tabac[51] в старата част на Амбоаз; тази, която се намира точно под замъка. Пратката трябва да бъде доставена на мястото не по-късно от утре, в четири следобед. — Тя подаде пакета на Изабел и половината от скъсана на две банкнота от пет франка. — Дай на продавача тази банкнота. Ако той ти покаже другата половина, му предай пакета. След това си тръгни. Не се оглеждай назад. Не говори с него.
Докато поемаше пакета и банкнотата, Изабел чу рязко, кратко почукване на вратата зад нея. Въздухът в стаята мигом се изпълни с напрежение. Размениха се погледи. За Изабел това бе поредното недвусмислено напомняне, че тази работа е опасна. От другата страна на вратата можеше да стои полицай или нацист.
Последваха още три почуквания.
Мосю Леви кимна спокойно.
Вратата се отвори и прага пристъпи дебел мъж с яйцевидна глава и лице със старчески петна.
— Открих го да се мотае наоколо — каза възрастният мъж и отстъпи настрани, откривайки един летец от Кралските военновъздушни сили, все още с пилотската униформа.
— Mon Dieu — прошепна Изабел. Анук кимна мрачно.
— Те са навсякъде — измърмори под нос Анук. — Падат от небето. — Тя се усмихна сковано на шегата. — Изплъзнали се от преследване, бегълци от германски затвори, свалени пилоти.
Изабел се втренчи в летеца. Всички знаеха какво е наказанието за помагане на британски военен. Беше написано върху всички афиши, разлепени из града: затвор или смърт.
— Намерете му някакви дрехи — нареди Леви.
Възрастният мъж се извърна към летеца и заговори.
Очевидно военният не говореше френски.
— Те ще ти набавят някакви дрехи — обади се Изабел.
Стаята притихна. Тя почувства как всички погледи се впериха в нея.
— Ти говориш английски? — попита тихо Анук.
— Доста добре. Учила съм две години в швейцарско девическо училище.