Отново настъпи тишина. Накрая Леви заговори:
— Кажи на пилота, че ще го скрием някъде, докато намерим начин да го изведем от Франция.
— Можете да направите това? — удиви се Изабел.
— Не и в момента — отвърна Анук. — Разбира се, не му го казвай. Просто му кажи, че ние сме на негова страна и той е в безопасност, относителна, и трябва да прави това, което му кажем.
Изабел се запъти към летеца. Докато приближаваше, видя драскотините по лицето му и скъсания ръкав на летателния костюм. Беше сигурна, че тъмната линия в основата на косата му е от засъхнала кръв. Той хвърля бомби над Германия, помисли си тя.
— Не всички от нас бездействат — каза тя на младия мъж.
— Ти говориш английски! — възкликна той. — Слава богу. Самолетът ми се разби преди четири дни. Оттогава се крия из тъмните ъгли. Не знаех къде да отида, преди този мъж да ме сграбчи за ръката и да ме довлече тук. Ще ми помогнете ли?
Тя кимна.
— Как? Можете ли да ме върнете у дома?
— Аз не знам отговорите. Просто правете това, което те ви кажат, и, мосю?
— Да, госпожо?
— Те рискуват живота си, за да ви помогнат. Разбирате това, нали?
Той кимна.
Изабел се извърна с лице към новите си колеги.
— Той разбира и ще направи това, което му кажете.
— Merci, Изабел — каза Леви. — Къде да се свържем с теб, след като се върнеш от Амбоаз?
В мига, в който чу въпроса, Изабел знаеше отговора, който изненада и самата нея.
— В книжарницата — заяви твърдо. — Смятам отново да я отворя.
Леви я погледна внимателно.
— Какво ще каже баща ти за това? Мислех, че той я затвори, когато нацистите му заповядаха какво да продава.
— Моят баща работи за нацистите — отбеляза Изабел горчиво. — Мнението му не означава много. Той настоя да си намеря работа. Това ще бъде моята работа. По всяко време ще можете да се свържете с мен. Това е идеалното решение.
— Така е — отвърна Леви, макар да не изглеждаше много съгласен. — Много добре тогава. Анук ще ти донесе новите документи веднага щом осигурим carte d’identité. Ще ни е нужна твоя снимка. — Той присви очи. — И, Изабел, позволи ми за миг да вляза в ролята на възрастен мъж, съветващ едно младо момиче, което някога е било прекалено импулсивно, и да му напомни че повече не може да се държи така. Ти знаеш, че с баща ти сме приятели, или бяхме, преди той да покаже истинската си същност, и от години съм се наслушал на истории за теб. Време е да пораснеш и да правиш това, което ти се казва. Винаги. Без изключение. Това е заради твоята и заради нашата безопасност.
Изабел се засрами, че той смяташе за нужно да ѝ каже всичко това, при това пред останалите.
— Разбира се.
— А ако те заловят — намеси се Анук, — ще бъдеш най-вече жена. Разбираш ли? Те имат специални… противни наказания за нас.
Изабел преглътна мъчително. Тя бе мислила — бегло — за затвор и екзекуция. Това бе нещо, което никога не ѝ бе идвало на ума. А би трябвало.
— Това, което изискваме един от друг, или по-точно, се надяваме, са два дни.
— Два дни?
— Ако те заловят и… те разпитват. Опитай се два дни да не кажеш нищо. Това ни дава време да изчезнем.
— Два дни — повтори Изабел. — Не е много дълго.
— Ти си толкова млада — намръщи се Анук.
През следващите шест дни Изабел четири пъти напуска Париж. Достави пакети в Амбоаз, Блоа и Лион. Прекара много повече време по железопътните гари, отколкото в апартамента на баща си, което устройваше и двамата. Стига да се редеше на опашки за храна и да се прибираше преди комендантския час, баща ѝ не се интересуваше какво прави. Сега обаче отново беше в Париж и възнамеряваше да пристъпи към следващия етап на своя план.
— Няма да отваряш отново книжарницата.
Изабел се втренчи в баща си. Той стоеше до затъмнения прозорец. Бледата светлина подчертаваше запуснатото великолепие на апартамента, пълен с изящни антики, събирани от поколения. Хубави картини в тежки позлатени рамки красяха стените (някои липсваха и на тяхно място върху стените се виждаха тъмни петна; навярно папа ги бе продал), а ако се вдигнеха черните платна, от балкона щеше да се открие прекрасна гледка към Айфеловата кула.
— Ти ми каза да си намеря работа — заяви тя упорито. Увитият в хартия пакет в чантата ѝ даваше нова сила да се опълчи на баща си. Освен това той вече беше пиян. Не след дълго щеше да се просне върху bergère[52] в салона, скимтейки в съня си. Когато беше момиче, тъжните звуци, които издаваше, когато спеше, я изпълваха с желание да го приласкае и утеши. Но вече не.