— Имах предвид платена работа — процеди той сухо. Наля си още една чаша коняк.
— Защо просто не използваш купа за супа? — подхвърли тя ехидно.
Той подмина сарказма ѝ.
— Няма да го позволя. Точка. Ти няма да отвориш книжарницата.
— Вече го направих. Днес. Цял следобед бях там и почиствах.
Той застина. Рошавите му сиви вежди се извиха.
— Ти си чистила?
— Почистих — кимна тя. — Знам, че това те изненадва, папа, но аз вече не съм на дванайсет. — Пристъпи към него. — Ще направя това, папа. Решила съм. Така ще имам време да се редя на опашките за храна и да изкарам малко пари. Германците ще купуват книги от мен. Обещавам ти го.
— Нима ще флиртуваш с тях? — изуми се той.
Осъдителната нотка в гласа му я жегна.
— И това го казва мъжът, който работи за тях.
Той се втренчи в нея.
Тя се втренчи в него.
— Добре — предаде се той накрая. — Прави каквото искаш. Но няма да припарваш до склада в дъното. Помещението е мое. Мое, Изабел. Ще го заключа и ще взема ключа, а ти ще уважиш желанието ми и ще стоиш далеч от тази стая.
— Защо?
— Това не те засяга.
— Да не би да се срещаш с жени там? На дивана?
Той поклати глава.
— Ти си едно глупаво момиче. Слава богу, че твоята маман не доживя да те види в какво си се превърнала.
Изабел изпита ненавист към себе си, задето от думите му я заболя толкова надълбоко.
— Или теб, папа. Или теб.
Глава 17
В средата на юни 1941 г., в предпоследния ден от втория учебен срок, Виан стоеше пред черната дъска и спрягаше глагол, когато чу вече познатото ръмжене на германски мотоциклет.
— Отново войници — обади се Жил Фурние горчиво. Напоследък момчето беше изпълнено с гняв и кой можеше да го обвини? Нацистите бяха отнели фамилната им месарница и я бяха дали на колаборационист.
— Останете тук — каза тя на учениците и излезе в коридора. Влязоха двама мъже — офицер от Гестапо в дълго черно палто и местният полицай, Пол, който бе напълнял, откакто сътрудничеше на нацистите. Коремът му опъваше колана. Колко пъти го бе виждала да крачи надолу по улица „Виктор Юго“, помъкнал повече храна, отколкото семейството му можеше да изяде, докато тя стоеше на дълга опашка, с купоните в ръка, с които можеше да се купи толкова малко?
Виан се отправи към тях, стиснала здраво ръце отпред на корема. Чувстваше се неловко в овехтялата рокля с протрити яка и маншети и макар че внимателно бе изрисувала кафява линия отзад по средата на голите си прасци, си личеше, че ръбовете са фалшиви. Нямаше чорапи, което я караше да се чувства странно уязвима пред тези мъже.
Вратите на класните стаи от двете страни на коридора се отвориха и учителите излязоха навън, за да видят какво искаха офицерите. Колегите се спогледаха, но никой не заговори.
Гестаповецът закрачи решително към класната стая на мосю Парецки в дъното на сградата. Дебелият Пол пухтеше до него, стараейки се да не изостава.
Миг по-късно мосю Парецки бе извлечен в коридора от френския полицай.
Виан се намръщи, когато минаваха покрай нея. Възрастният учител мосю Парецки — който сякаш преди цяла вечност я бе учил да смята и чиято жена се грижеше за училищните цветя — я погледна ужасено.
— Пол? — заговори Виан рязко. — Какво става?
Полицаят спря.
— Той е обвинен в нещо.
— Не съм направил нищо лошо! — извика Парецки, опитвайки се да се отскубне от хватката на Пол.
Гестаповецът забеляза суматохата и вирна глава. Приближи бързо до Виан, тракайки с токове. Тя потръпна от страх, съзряла блясъка в очите му.
— Мадам. Каква е причината да ни спирате?
— Т-той е мой приятел.
— Наистина — изрече провлачено германецът, така че думата прозвуча като въпрос. — В такъв случай знаете, че той разпространява антигерманска пропаганда.
— Това са листовки — заяви Парецки. — Аз просто казвам истината на французите. Виан! Кажи им!
Виан усети как цялото внимание се насочва към нея.
— Името ви? — излая гестаповецът, отвори бележник и извади молив.
Тя облиза нервно устните си.
— Виан Мориак.
Той го записа.
— И вие работите заедно с мосю Парецки, разпространявате листовки?
— Не! — извика тя. — Той е просто колега, учител, господине. Не знам нищо друго.
Гестаповецът затвори бележника.
— Никой ли не ви е казал, че е по-добре да не задавате въпроси?
— Нямах намерение — отвърна тя с пресъхнало гърло.
Той бавно се усмихна. Тази усмивка я изплаши, обезоръжи я дотам, че ѝ потрябва минута, за да регистрира следващите му думи.