— Приключихме с вас, мадам.
Сърцето ѝ сякаш спря.
— И-извинете?
— Говоря за работата ви като учител. Уволнена сте. Вървете си у дома, мадам, и не се връщайте. Тези ученици не се нуждаят от вашия пример.
В края на деня Виан се отправи към дома с дъщеря си и макар че от време на време се сещаше да отговаря на безспирните въпроси на Софи, единствената мисъл в главата ѝ беше: А сега какво?
А сега какво?
Сергиите и магазините бяха затворени по това време на деня, сандъците и щайгите им бяха празни. Навсякъде висяха надписи: НЯМА ЯЙЦА, НЯМА МАСЛО, НЯМА ОЛИО, НЯМА ЛИМОНИ, НЯМА ОБУВКИ, НЯМА КОНЦИ, НЯМА КНИЖНИ ТОРБИ.
Тя беше толкова пестелива с парите, които Антоан ѝ бе оставил. Беше повече от пестелива, истинска скъперница, макар че в началото ѝ се струваха толкова много пари. Беше ги харчила само за най-необходимото: дърва, електричество, газ, храна. Но въпреки това бяха свършили. Сега как щяха да оцелеят двете със Софи без учителската ѝ заплата?
Когато се прибра, се движеше като замаяна из къщата. Свари една тенджера супа от зеле с накълцани на ситно моркови, които бяха меки като фиде. След като се нахраниха, се зае с прането, простря го навън и изкърпва чорапи, докато се стъмни. Прекалено рано поведе хленчещата, оплакваща се Софи към леглото.
Останала сама (с чувството, че са ѝ опрели нож в гърлото), седна край масата в трапезарията с официалната картичка и писалка пред нея.
Най-скъпи мой Антоан,
парите свършиха и аз изгубих работата си.
Какво да правя? Зимата е само след няколко месеца.
Вдигна писалката от листа. Сините думи сякаш се разпростряха по белия лист.
Парите свършиха.
Що за жена беше тя, че изобщо да ѝ хрумне да изпрати такова писмо на своя съпруг, военнопленник в германски лагер?
Смачка картичката на топка и я хвърли в студената, полепнала със сажди камина — самотна бяла топка сред сивата пепел.
Не.
Не можеше да остане в къщата. Ами ако Софи я намери и прочете? Виан я извади от пепелта, занесе я в задния двор и я хвърли в беседката. Пилетата щяха да я сдъвчат и накълват на малки парченца.
Отпусна се в любимия стол на Антоан, замаяна от внезапната промяна в живота ѝ и този нов, ужасяващ страх. Само ако можеше да върне времето назад. Щеше да харчи още по-малко пари… щеше да се лишава повече… щеше да ги остави да отведат мосю Парецки, без да промълви нито дума.
Зад нея се чу проскърцване на отваряща се врата и щракване, когато се затвори.
Стъпки. Дишане.
Трябваше да стане и да влезе вътре, ала беше твърде уморена, за да помръдне.
Бек приближи зад нея.
— Искате ли чаша вино? „Шато Марто’28“. Много добра реколта.
Вино. Тя искаше да каже: да, моля (може би никога досега не се бе нуждала повече от чаша вино), но не можеше да го направи. Нито можеше да откаже, затова не отвърна нищо.
Чу глухия звук на извадена тапа, последван от бълбукането на наливано вино. Той остави пълната чаша на масичката до нея. Сладкото, плътно ухание беше упойващо.
Бек наля чаша и на себе си и седна на стола до нея.
— Аз заминавам — каза след продължително мълчание.
Тя се извърна към него.
— Не се радвайте толкова. Само за известно време. Няколко седмици. От две години не съм се връщал у дома. — Той отпи от чашата. — Може би в този момент съпругата ми седи в нашата градина, чудейки се кой ще се върне при нея. Уви, аз не съм същият мъж, който замина. Видях неща… — Той замълча. — Тази война не е това, което очаквах. А нещата се променят, когато отсъстваш толкова дълго, не сте ли съгласна?
— Oui — промълви тя. Тя често си бе мислила същото нещо.
В настъпилото мълчание помежду им Виан чу крякането на жаба и шумоленето на листата от лекия вятър, изпълващ въздуха над главите им с уханието на жасмин. Славей запя тъжна и самотна песен.
— Не приличате на себе си, мадам — рече той. — Споделете с мен, ако нямате нищо против.
— Днес ме уволниха от училище. — За пръв път изричаше думите на глас и очите ѝ се замъглиха от горещите сълзи, нахлули в очите ѝ. — Аз… привлякох вниманието към себе си.
— Опасна постъпка.
— Парите, които съпругът ми остави, свършиха. Аз съм безработна. А зимата скоро ще настъпи. Как ще оцелея? Как ще храня Софи и ще ѝ осигуря топъл дом? — Тя се извърна към него.
Погледите им се преплетоха. Тя искаше да отвърне очи, но не можеше.
Бек сложи чашата в ръката ѝ, обви насила пръстите ѝ около нея. Докосването му, топло до студените ѝ ръце, я накара да потрепери. Виан внезапно си спомни кабинета му и цялата онази храна, складирана там.