— Това е само вино — каза отново той и уханието му на черни череши и тъмна плодородна земя, с нотка лавандула достигна до ноздрите ѝ, напомняйки за живота, който бе имала преди, за нощите, когато двамата с Антоан седяха тук и пиеха вино.
Отпи една глътка и ахна; бе забравила това просто удоволствие.
— Вие сте красива, мадам — промълви той, гласът му бе сладък и плътен като виното. — Може би прекалено дълго не сте чували това.
Виан се изправи толкова бързо на крака, че се блъсна в масата и разля виното.
— Не би трябвало да казвате такива неща, хер капитан.
— Не — каза той и също стана. Изправи се пред нея, дъхът му миришеше на червено вино и ментова дъвка. — Не би трябвало.
— Моля ви… — отрони тя, неспособна да довърши изречението.
— Вашата дъщеря няма да гладува през тази зима, мадам — рече Бек. Тихо, сякаш беше тяхно тайно споразумение. — В това поне можете да бъдете сигурна.
Господ да ѝ е на помощ, но думите му я изпълниха с облекчение. Тя промърмори нещо — дори не беше сигурна какво — влезе в къщата и се сгуши в леглото до Софи, но измина дълго време, преди да заспи.
Книжарницата някога беше място, където се събираха поети, писатели и академици. Най-хубавите спомени на Изабел от детството бяха свързани с тези мухлясали стаи. Докато папа работеше в задната стаичка с печатарската преса, маман четеше приказки и басни на Изабел и измисляше пиеси, които да изиграят. Те бяха щастливи тук, за известно време, преди маман да се разболее и папа да започне да пие.
Ето я и моята дъщеричка. Из, ела и седни на коленете на папа, докато пиша стихотворение на твоята маман.
Или може би си бе измислила този спомен, беше го изплела от нишките на копнежа си и го бе обвила плътно около раменете си. Вече не бе сигурна.
А сега тъмните ниши и кътчета в книжарницата бяха пълни с германци.
През шестте седмици, откакто Изабел отново бе отворила, сред войниците се бе разпространил слухът, че в магазина на ъгъла може да се види една красива млада французойка.
Те пристигаха на върволици, облечени в безукорните си униформи, с високи и шумни гласове, като се блъскаха един в друг. Изабел флиртуваше безмилостно с тях, но внимаваше много, като си тръгваше. Винаги излизаше през задната врата, загърната в черна пелерина с ниско спусната над очите качулка, дори в лятната жега. Германците може и да бяха дружелюбни и усмихнати, и всъщност момчета, които говореха за красивите fräuleins[53] в родината си и купуваха френска класика от „одобрени“ автори за семействата си, но тя никога не забравяше, че те бяха врагът.
— Мамзел, вие сте толкова красива, а не ни обръщате никакво внимание. Как ще оцелеем? — Младият германски офицер протегна ръка към нея.
Тя се засмя кокетно и се извъртя грациозно извън обсега на ръката му.
— Вижте, мосю, знаете, че не мога да показвам предпочитания. — Плъзна се на мястото си зад касата. — Виждам, че държите томче с поезия. Сигурно у дома ви чака момиче, което ще остане очаровано от един толкова грижливо подбран подарък.
Приятелите му го избутаха напред, всички говорейки в един глас.
Изабел прибираше парите му, когато звънчето над входната врата весело издрънча.
Тя вдигна глава, очаквайки да види още германски войници, но беше Анук. По-възрастната жена беше облечена, както винаги, по-скоро в тон с настроението си, отколкото със сезона, цялата в черно. Плътно прилепнал черен пуловер с V-образно деколте, права пола и черна барета и ръкавици. От яркочервените ѝ устни висеше незапалена цигара „Голоаз“.
Тя се спря до отворената врата, зад нея се откри празната правоъгълна алея, мярнаха се червени мушката и зеленина.
При звука на звънчето германците се извърнаха.
Анук затвори вратата зад гърба си. Запали небрежно цигарата и издиша дима.
Разделени от половината книжарница и трима германски войници, мотаещи се наоколо, Изабел и Анук кръстосаха погледи. През седмиците, докато Изабел беше куриер (бе пътувала до Блоа, Лион, Марсилия, Амбоаз и Ница, без да се споменават десетината адреса, които бе посетила напоследък в Париж, всички под новото си име — Жулиет Жервез — използвайки фалшивите документи, които ѝ бе пъхнала незабелязано Анук в едно бистро, под самите носове на германците), Анук беше най-честият ѝ контакт. Въпреки разликата във възрастта — навярно десет, а може би и повече години — между тях бе възникнало приятелство, като при две жени, водещи подобен живот — мълчаливо, но не по-малко истинско. Изабел се бе научила да подминава мрачното ѝ изражение и стиснатите устни, да не обръща внимание на сдържаното ѝ поведение. Смяташе, че зад всичко това се крие тъга. Огромна тъга. И гняв.