Анук запристъпва навътре в книжарницата с царствен и презрителен вид, който караше всеки мъж да се почувства жалък и нищожен, още преди да е заговорил. Германците млъкнаха, вперили погледи в нея, като побързаха да се отдръпнат настрани, за да ѝ направят път. Изабел ги чу да изричат „мъжкарана“ и „вдовица“.
Анук сякаш не ги забелязваше. Когато стигна до касата, тя спря и всмукна дълбоко от цигарата. Димът размаза за миг чертите на лицето ѝ, виждаха се само устните ѝ, яркочервени, като зрели череши. Тя бръкна в чантата си и извади малка кафява книжка. Името на автора — Бодлер — бе изписано върху кожената подвързия и въпреки че повърхността беше издраскана и протрита, а избелялото заглавие не можеше да се прочете, Изабел позна томчето. „Les Fleurs du mal“. „Цветя на злото“. Беше книгата, която използваха като знак за среща.
— Търся нещо друго от същия автор — каза Анук, издухвайки дима.
— Съжалявам, мадам. Всички стихосбирки на Бодлер са изчерпани. Може би ще ви заинтересува някоя от Верлен[54]? Или Рембо?
— В такъв случай, нищо. — Анук се обърна и излезе от книжарницата. Чак след като звънчето издрънча, магията бе развалена и войниците отново започнаха да разговарят. Когато никой не я гледаше, Изабел отвори малкото томче. Вътре имаше съобщение, което трябваше да достави, беше посочено и по кое време. Мястото беше обичайното: пейката пред „Комеди Франсез“. Съобщението бе скрито под листа хартия между подвързията и книжното тяло, който десетократно бе залепван и отлепван.
Изабел не сваляше поглед от часовника, сякаш искаше да накара времето да побърза. Беше получила следващата си задача.
Точно в шест часа следобед, тя изпроводи последните войници от книжарницата и затвори за през нощта. Отвън завари мосю Депард да пуши цигара. Горкият човек изглеждаше уморен като нея. Понякога, когато го видеше да се поти над тигана или над разтворените стриди, Изабел се питаше какво ли изпитва, задето е принуден да храни германците.
— Bonsoir[55], мосю — поздрави го тя.
— Bonsoir, мамзел.
— Дълъг ден?
— Oui.
Тя му подаде малка книжка с приказки за децата му.
— За Жак и Жижи — каза с усмивка.
— Един момент. — Той се втурна в кафенето и се върна с малък омазнен плик.
— Frites[56] — поясни мъжът.
Изабел се почувства абсурдно благодарна. Напоследък не само ядеше остатъците на врага, но и беше благодарна за тях.
— Merci.
Девойката остави велосипеда си в магазина и реши да пренебрегне претъпканото, потискащо смълчано метро и да се прибере пеша у дома, докато пътьом се наслаждава на мазните и солени frites. Накъдето и да погледнеше, тълпи германци нахлуваха в кафенетата, бистрата и ресторантите, докато пребледнелите парижани бързаха да се приберат по домовете си преди настъпването на комендантския час. На два пъти, докато вървеше, имаше неясното усещане, че я следят, но щом се обърнеше зад нея нямаше никой.
Не беше сигурна кое я накара да спре рязко на ъгъла близо до парка, но изведнъж осъзна, че нещо не е наред. Не е на мястото си. Пред нея улицата беше пълна с нацистки автомобили, надуващи клаксони един на друг. Някъде някой изкрещя.
Изабел усети как космите на врата ѝ настръхват. Бързо се озърна назад, но никой не вървеше зад нея. Напоследък често ѝ се струваше, че я следят. Сигурно нервите ѝ я подвеждаха. Златният купол на Дома на инвалидите[57] сияеше под залязващите лъчи на слънцето. Сърцето ѝ се разтуптя. Страхът я накара да плувне в пот, чийто мускусен, кисел мирис се примеси с мазната миризма на пържените картофки и за миг стомахът я присви неприятно.
Всичко беше наред. Никой не я следеше. Тя просто се държеше глупаво.
Зави по булевард „Грьонел“.
Нещо привлече погледа ѝ, накара я да спре.
Пред себе си видя сянка, която не биваше да е там. Движение, когато всичко трябваше да е неподвижно.
Смръщила чело, Изабел прекоси улицата, лавирайки между бавно движещия се трафик. Когато стигна отсреща, мина забързано покрай група германци, които пиеха вино в бистрото, запътена към жилищната сграда с апартаменти на следващия ъгъл.
Там, в гъстите градински храсти до резбованите лъскави двойни черни врати, тя видя мъж, скрит зад дръвчето в голяма медна делва.
54
Смятан за един от най-великите френски поети (1844–1896), той е сред основоположниците на символизма в поезията; прочут с бохемския си начин на живот, с бисексуалните си връзки, една от които е с Артюр Рембо, друг велик представител на френските символисти (1854–1891). — Б. пр.
57
Комплекс от здания, включващ музеи и паметници на военната история на Франция, построен по заповед на Краля Слънце, открит от него през 1706 г. — Б. пр.