Виан разтвори капаците на прозорците и светлината нахлу в стаята.
Както обикновено, през горещите летни месеци, по някое време на нощта, Софи бе изритала завивките на пода. Розовото ѝ плюшено мече Бебе бе сгушено до бузата ѝ.
Виан измъкна мечето и се взря в муцуната му със сплъстена проскубана козина. Миналата година Бебе бе забравен върху полицата до прозореца, където Софи го бе захвърлила заради новите си играчки.
Сега Бебе се бе върнал.
Виан се наведе и целуна дъщеря си по бузата.
Софи се претъркули, примигна и отвори очи.
— Не искам папа да заминава, маман — прошепна момиченцето.
Протегна се към Бебе и почти измъкна играчката от ръцете на Виан.
— Знам — въздъхна майка ѝ. — Знам.
Виан отиде до гардероба и извади любимата моряшка рокля на Софи.
— Може ли да си сложа короната от маргаритки, която папа ми направи?
„Короната“ от маргаритки лежеше изсъхнала на нощното шкафче, малките цветчета бяха увехнали. Виан я взе нежно и я сложи върху главата на Софи.
Виан мислеше, че се справя добре, докато не пристъпи във всекидневната и не видя Антоан.
— Папа? — Софи докосна колебливо увехналата корона от маргаритки. — Не заминавай.
Антоан коленичи и притегли момиченцето в прегръдките си.
— Трябва да бъда войник, за да защитя теб и маман. Но ще се върна още преди да се усетиш.
Виан долови треперливата нотка в гласа му.
Софи се отдръпна. Венчето се килна на главата ѝ.
— Обещаваш ли, че ще си дойдеш у дома?
Антоан отмести поглед от сериозното лице на дъщеря си към разтревожените очи на Виан.
— Oui[12] — промълви накрая.
Софи кимна.
Тримата мълчаливо напуснаха къщата. Вървяха ръка за ръка нагоре по склона към сивия дървен хамбар. Висока до коляното златиста трева покриваше хълма, а люлякови храсти, големи колкото каруци със сено, обграждаха имота. Трите малки бели кръста бяха единственото, останало в този свят от бебетата, които Виан бе изгубила. Днес тя не си позволи да задържи поглед върху тях. В момента чувствата ѝ бяха достатъчно мъчителни; не можеше да добави и тежестта на онези спомени.
Вътре в хамбара беше прибрано старото им зелено рено. Когато всички се качиха в колата, Антоан завъртя ключа в стартера, излезе на заден ход и подкара по кафеникавите ивици изсушена трева към шосето. Виан се взираше през малкия прашен прозорец, наблюдавайки зелената долина, нижеща се пред погледа ѝ като размазана картина от познати образи — червени керемидени покриви, каменни къщи, полета с трева и лозя, рехави горички с дълги, източени дървета.
Прекалено скоро пристигнаха на гарата близо до Тур.
Перонът бе пълен с млади мъже с куфари, жени, които ги целуваха за сбогом, и разплакани деца.
Едно поколение мъже отиваше на война. Отново.
Не мисли за това — каза си Виан. — Не си спомняй какво беше последния път, когато мъжете се върнаха, куцайки у дома, с обгорени лица, без ръце и крака…
Виан се вкопчи в ръката на съпруга си, докато Антоан купуваше билети и ги водеше към влака. Във вагона трета класа — спарен и горещ, а хората натъпкани като тръстики в мочурище — тя седеше сковано с изправен гръб, все още стискайки ръката на съпруга си, с дамската чанта в скута.
На тяхната гара слязоха около десетина мъже. Виан, Софи и Антоан последваха останалите надолу по калдъръмената улица, водеща до едно китно селце, приличащо на повечето от малките селища в Турен. Нима наистина предстоеше война и този очарователен, старинен градец с кичести цветя и рушащи се каменни огради беше сборен пункт на войниците, отиващи да се бият?
Антоан подръпна ръката ѝ, за да я подкани да тръгне. Кога бе спряла?
Пред тях се изправи висока, двойна, наскоро издигната желязна порта, вкопана в каменната ограда. Зад нея се виждаха редици от бараки.
Портата се отвори. Войник на кон излезе, за да посрещне новопристигналите. Коженото седло проскърцваше при всяко пристъпване на животното, а лицето на мъжа бе прашно и зачервено от жегата. Той дръпна юздите, конят спря, отметна глава и изпръхтя. Над главите им прелетя самолет.
— Вие, мъже! — извика войникът. — Занесете документите на лейтенанта ето там до портала. Веднага. По-бързо.
Антоан целуна Виан с нежност, която едва не я разплака.