Тя отвори вратата към двора и пристъпи вътре. Чу мъжа да се отдръпва колкото може по-назад, ботушите му проскърцваха върху камъните под краката му.
Тогава той замря.
Изабел чу германците да се смеят в кафенето надолу по улицата и да крещят: Sikt! s’il vous plaît, на горката, преуморена сервитьорка.
Беше време за вечеря. Този час от деня, в който враговете искаха единствено да се забавляват и да натъпчат търбусите си с храната и виното, които принадлежаха на французите. Тя се прокрадна към делвата с лимоновото дръвче.
Мъжът бе клекнал, приведен към земята, опитвайки се да се смали колкото може повече. Лицето му бе оплескано с кал, единият му клепач бе подут и затворен, ала никой не можеше да го сбърка за французин: мъжът носеше английски пилотски костюм.
— Mon Dieu — измърмори Изабел. — Anglais[58]?
Мъжът не каза нищо.
— Кралските военновъздушни сили? — попита тя на английски.
Очите му се разшириха. Изабел виждаше, че той се опитва да реши дали да ѝ се довери. Много бавно мъжът кимна.
— От колко време се криеш тук?
— Цял ден — отвърна той след продължително мълчание.
— Ще те хванат — каза тя. — Рано или късно. — Изабел знаеше, че трябва да го разпита по-подробно, но нямаше време. Всяка секунда, която прекарваше тук с него, увеличаваше опасността и за двамата. Беше истинско чудо, че англичанинът вече не е заловен.
Трябваше или да му помогне, или да си тръгне, преди да са привлекли вниманието. Със сигурност най-мъдрото решение беше да си тръгне.
— Авеню дьо ла Бурдоне, петдесет и седем — каза тя тихо на английски. — Мястото, където отивам. След един час ще изляза да изпуша цигара. Тогава ела до вратата. Ако дойдеш, без да те видят, ще ти помогна. Разбра ли ме?
— Откъде да съм сигурен, че мога да ти вярвам?
Тя се засмя.
— Това, което правя, е много глупаво. А аз обещах да не бъда безразсъдна и импулсивна. Ах, добре. — Изабел се завъртя на токчетата и излезе от двора, хлопвайки вратата зад гърба си. Забърза надолу по улицата. През целия път до вкъщи сърцето ѝ бясно препускаше и тя се разколеба в решението си. Но вече не можеше да стори нищо. Не погледна назад дори когато стигна до жилищната сграда, където беше апартаментът им. Там се спря пред голямата медна дръжка в средата на дъбовата врата. Виеше ѝ се свят, главата я болеше и беше изплашена до смърт.
Засуети се с ключа в ключалката, завъртя дръжката и нахлу в полумрака. Тясното фоайе беше претъпкано с велосипеди и ръчни колички. Тя си проправи път до подножието на извитото стълбище, седна на долното стъпало и зачака.
Хиляда пъти поглежда часовника си и всеки път си казваше да не прави това, но в уреченото време излезе отвън. Нощта се бе спуснала. Заради затъмнените прозорци на сградите и угасените улични лампи пред кооперацията бе тъмно като в пещера. Колите боботеха покрай нея, незабележими без светнати фарове; чуваше се шумът на двигателите и се усещаше миризмата на бензин, но автомобилите оставаха невидими, освен ако не ги осветеше случаен лунен лъч. Изабел запали кафявата цигара, всмукна дълбоко и издиша бавно, опитвайки се да се успокои.
— Аз съм тук, госпожице.
Изабел се препъна назад и отвори вратата.
— Стой зад мен. Със сведена глава. Не много близо.
Тя го поведе през фоайето, двамата се блъскаха във велосипедите, отекваше дрънчене на кормила и тракане на ръчни колички. Тя никога досега не бе изкачвала по-бързо петте етажа. Дръпна го в апартамента и затръшна вратата зад тях.
— Свали си дрехите — нареди му.
— Пардон?
Изабел завъртя ключа на лампата.
Той се извисяваше над нея; сега вече видя колко е висок. Беше с широки рамене, но много слаб, с тясно лице и нос, който навярно е бил чупен един или два пъти. Косата му беше толкова тънка, че приличаше на мъх.
— Дрехите. Свали ги. Бързо.
Какво си бе мислила, когато се захвана с това? Баща ѝ щеше да се прибере у дома, щеше да открие пилота, а след това щеше да издаде и двамата на германците.
Къде да скрие пилотската униформа? А и ботушите му веднага го издаваха.
Той се наведе и пристъпи извън сваления гащеризон.
Изабел никога досега не бе виждала възрастен мъж по долни гащи и тениска. Усети как лицето ѝ пламва.
— Няма защо да се изчервяваш, госпожице — рече той и се ухили, сякаш ситуацията беше съвсем обичайна.
Тя сграбчи костюма с една ръка и протегна другата за опознавателните му знаци. Той ѝ ги подаде; два малки метални кръга, които носеше около врата си. И двата съдържаха една и съща информация. Лейтенант Торънс Маклийш. Кръвната му група, религия и номер.