— Последвай ме. Тихо. Как се казваше… на върховете на пръстите.
— На пръсти — прошепна той.
Тя го поведе към спалнята си. Там — бавно, внимателно избута гардероба настрани и откри тайната стая.
Стъклените очи на куклите се вторачиха в нея.
— Това е зловещо, госпожице — рече той. — А и мястото е прекалено малко за голям мъж.
— Влизай. Стой тихо. Всеки необичаен звук може да доведе до обиск. Съседката, мадам Льоклерк, е много любопитна и може да е колаборационист, разбираш ли? А и баща ми скоро ще се прибере. Той работи за висшето германско командване.
— Дявол да го вземе! — изруга той на английски.
Изабел нямаше представа какво означава това, а и се потеше толкова обилно, че дрехите ѝ започнаха да лепнат към тялото. Умът си ли бе загубила, че да предложи помощта си на този мъж?
— Ами ако трябва да… нали се сещаш? — попита той.
— Стискай. — Тя го набута в стаичката и му даде възглавницата и одеялото си от леглото. — Ще се върна, когато мога. Стой тихо, oui?
Той кимна.
— Благодаря ти.
Тя не можеше да спре да клати глава.
— Аз съм глупачка. Глупачка.
Изабел затвори вратата, премести гардероба обратно, не точно на мястото му, но щеше да свърши работа. Трябваше да се отърве от пилотския костюм, преди баща ѝ да се е прибрал у дома.
Движеше се боса из апартамента, колкото е възможно по-тихо. Нямаше представа дали хората на долния етаж са чули шума от местенето на гардероба или стъпките на прекалено много хора. По-добре да се подсигури, отколкото после да съжалява. Натъпка облеклото на англичанина в стара пазарска торба от „Самаритен“[59] и я притисна до гърдите си.
Внезапно напускането на апартамента ѝ се стори много опасно. Както и оставането.
Промъкна се безшумно покрай апартамента на мадам Льоклерк, после хукна надолу по стълбите.
Когато се озова на улицата, пое дълбоко дъх.
Сега какво? Не можеше да изхвърли торбата където и да е. Не искаше някой друг да пострада…
За пръв път беше благодарна, че целият град е затъмнен. Пое по тъмния тротоар и сякаш изчезна в мрака. Наближаваше комендантският час и по улиците се мяркаха малко парижани, а германците бяха твърде заети да пият френско вино, за да се оглеждат настрани.
Младото момиче пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Да помисли. Навярно ѝ оставаха още няколко минути до комендантския час — макар че това едва ли бе най-големият ѝ проблем. Папа скоро щеше да се прибере у дома.
Реката.
Тя беше само на няколко пресечки и край кея имаше дървета.
Откри малка, барикадирана странична уличка и пое към реката, покрай редицата военни камионетки, паркирани на улицата.
Никога досега в живота си не се бе движила толкова бавно. Една крачка — едно вдишване — лека-полека. Последните петнайсетина метра между нея и бреговете на Сена сякаш се удължаваха с всяка направена стъпка, а после ѝ се сториха безкрайни, докато слизаше по стъпалата към водата, но най-после беше там, застанала до реката. Чу проскърцването на лодките в тъмнината, вълните, плискащи се край дървените им корпуси. Отново ѝ се стори, че чува стъпки зад гърба си. Когато застина, те също спряха. Тя зачака някой да приближи отзад, да чуе глас, изискващ документите ѝ.
Нищо. Въобразяваше си.
Изтече една минута. После още една.
Изабел хвърли торбата в черната вода, после метна и отличителните знаци. Тъмният водовъртеж тутакси погълна уликите.
Въпреки това краката ѝ трепереха, докато изкачваше обратно стъпалата, пресичаше улицата и вървеше към дома.
Пред вратата на апартамента тя спря, прокара пръсти през мократа от потта коса и придърпа влажната памучната блуза върху гърдите си.
Вътре светеше. Полилеят. Баща ѝ се бе навел над масата в трапезарията, пред него бяха разпръснати документи. Изглеждаше изтощен и прекалено слаб. Тя внезапно се запита дали се е хранил напоследък. През седмиците, откакто се бе върнала у дома, нито веднъж не го бе видяла да яде. Двамата се хранеха — както правеха всичко останало — поотделно. Изабел предполагаше, че яде остатъците от храната на германците във висшето командване. Сега се запита дали наистина бе така.
— Закъсняваш — рече той грубо.
Тя забеляза бутилката коняк на масата. Беше наполовина празна. Вчера беше пълна. Как така той винаги имаше коняк?
— Германците няма да си тръгнат. — Изабел приближи до масата и остави отгоре ѝ няколко франка. — Днес беше успешен ден. Виждам, че приятелите ти от висшето командване са ти дали още коняк.